Читать «Хан Кубрат (Величието на Фанагория)» онлайн - страница 218

— Каква зла съдба те е довела в този край на кастрати и доносници, сине на благороден скит? Бягай оттук, докато и теб не са те скопили. Тук не е място за нормални хора. А може пък ти да си ненормален, а?

— Приемният ми баща хан Кубрат ме изпрати тук с една задача…

Симоката се разположи направо върху топлия пясък.

— Сядай, сине скитски — каза той. — А ти, Агасике, върви да се разходиш, няма какво да подслушваш. Върви, върви.

Оръжейникът недоволно отстъпи на двадесетина крачки и започна да се озърта на всички страни.

— А така, не отиде много далече, ама все пак се махна — удовлетворено промърмори Симоката.

— Ти… виждаш ли го, аксакале? — внимателно попита Илбарис.

Дребното старче недоволно обърна лице към него.

— И ти ли, сине скитски, си толкова глупав, та смяташ, че всичко трябва да се знае и вижда. Знам повече, отколкото дворцовите кучета. За това не е нужно непременно да гледаш и да си там. Ти… ти от Скития ли си? Има ли там градове?

— Има, аксакале, и градове, и степ. Там живеят приемните ми баща и братя. През лятото всички те отиват с ордите си на джайляу, на пасбищата, а зимата заедно живеем във Фанагория.

— Фанагория… това е градът, където изпратиха внук ми… Константин — чувал ли си за него?… Той пишеше стихове… за онази… за Мартина… Тя някога беше красиво момиче, помня я… после стана красива жена. Достатъчно красива, за да се влюби в нея един поет… Имам син, Теофан… бащата на Константин… Той също… също навремето изучаваше риторика… четеше книги… увличаше се по философията… а свърши като посланик. Като момче за поръчки на императора… и така… Ходи и при скитите в България, там и остави сина си, моя внук.

— Познавам внука ти, аксакале. Той е наш учител. Научи ме на гръцки език и грамотност. Както и другите синове на хан Кубрат, братята ми.

Симоката загреба с изкривените си, орлови пръсти една шепа пясък и го остави да изтече през тях.

— Хан Кубрат… Царят на българите? Чувал съм за него. А може би някога съм го и виждал. Кажи, как се чувства там… внукът ми, Константин?

— Всички го обичат, аксакале. Всички. Но той… той тъгува.

Старецът отново гребна пълна шепа пясък.

— „Тъгува“. Глупак е той. Ако беше умен, щеше да се радва, че е далеч оттук. Нима тук можеш да живееш? Навсякъде съгледвачи, доносници, шпиони. Мислиш ли, че нас сега никой не ни следи? Следят ни, най-вероятно. Двама, а може би и трима. Ти по море ли дойде?

— Да, аксакале.

— Скоро ли ще се завръщаш?

— Зависи… зависи от много обстоятелства, аксакале.

— Все едно. Когато се върнеш, отиди при Константин и му кажи… кажи му, че аз… Да, кажи му, че съм го определил за мой наследник. Това му речи.

Илбарис не можа да прикрие учудването си.

— Наследник?

Симоката изсумтя.

— Учудваш ли се? Мислиш, че всичките ми богатства са тук? Аз бях най-добрият майстор… да, в Константинопол имам две къщи, и градина, и пари… при лихварите… много пари. За какво са ми? И синът ми, Теофан, и той има. Много пари. И какво от това? Синове някъде на края на света, при арабите, Константин е във Фанагория… аз съм тук. Какво от това? — той замълча. — Ти навярно си молил императора за оръжия?