Читать «Хан Кубрат (Величието на Фанагория)» онлайн - страница 221

Едва сега Илбарис разбра колко много рискува Агасике. И въпреки че в отплата ще получи огромна сума… въпреки това…

Той положи длан на рамото на гърка:

— Ти си добър човек, Агасике.

Оръжейникът отвърна тихо:

— Не, буйтуре. Аз съм лош човек. Ако бях добър, нямаше да ти помагам.

— Ти не помагаш само на мен, Агасике. Помагаш и на тези, с които толкова години живя рамо до рамо, с които дели хляба и водата си. Нали знаеш, че всичко това е за да се предпазим от бедите и заплахите за сигурността ни?

— Добре, буйтуре. Решеното е решено. Агасике държи на думата си, дръж и ти на твоята. Кога ще получа парите?

— Когато се стъмни, ела на кораба. А и… исках да те попитам… дали този старец… Симоката… ще може ли той…

— Той ще направи всичко, което трябва, дори и със завързани ръце, буйтуре. Можеш да ми вярваш.

— Вярвам ти, Агасике.

* * *

— Добре е, че дойде, буйтуре. Гребците се вълнуват. Викат, че си им обещал свободата…

— Знаеш, че е така, Камай. Извикай ги.

Полуголите гребци се скупчиха в кръг около Илбарис. Лицата им бяха напрегнати. Свобода… нима е толкова близо…

Илбарис вдигна ръка. Той не говореше високо, но дори и да шепнеше, всеки звук щеше да се чуе.

— Обещах ви свободата — каза той. — В името на ювиги-хана на българите ще сдържа обещанието си. От сега нататък вие сте свободни и можете да разполагате със свободата си както ви харесва. На всеки от вас батур Камай ще даде по една златна монета. Помнете добрината на хан Кубрат.

Гръмкият възглас се разнесе наоколо чак до брега. Един след друг край Илбарис минаваха освободените мъже, поднасяха длан, получаваха златна монета и изчезваха в тълпата, която вече бе чула за освободените от буйтура няколко десетки гребци. Вече се умилкваха край тях жриците на любовта и обещаваха на довчерашните роби всевъзможни и невъобразими наслаждения, навъртаха се и собственици на таверни и кръчми, и съмнителни търговци, и такива, които вербуваха хора за императорските галери… Всичко завърши с това, че след няколко дни повечето от пуснатите на свобода гребци, обрани до шушка, се върнаха при кораба, паднаха на колене пред Илбарис и замолиха да ги вземе обратно. Разбира се, не в робство, а като свободни гребци, обещаваха да не щадят силите си на веслата, ако Илбарис на свой ред обещае да ги пусне на свобода във Фанагория. Този завършек бе толкова неочакван, че Илбарис не можа да сдържи усмивката си.

— Е, какво ще кажеш, Денисе — попита той, — да ги вземем ли?

— Ако са им останали още сили след срещата с константинополските деви, моля, може да ги вземем.

И дори свирепият Камай, като гледаше жалката картина, едва-едва разтегли в усмивка тънките си устни; въпреки цялата своя храброст той самият бе бягал позорно от една такава прелъстителка, която се оказа готова да изсмуче и последната капка от него, точно както паякът се нахвърля върху попадналата в паяжината невнимателна муха.