Читать «Хан Кубрат (Величието на Фанагория)» онлайн - страница 219

— Да, аксакале.

— И той даде ли ти? Или само обеща?

— Даде.

— Значи си получил каквото си искал? Или не си?

Илбарис не успя да отвърне, защото приближилият се Агасике започна с разтревожен глас:

— Симоката… стори ми се, че…

Седналият на земята слепец се разсмя:

— А, изплаши ли се? Така, така. Не ти се е сторило. Колцина са там, двамина, троица?

— Двама. Кои са?

— Сам знаеш кои са. Очите на императора. Очите и ушите. Следят ме, да не избягам. Да не изчезна заедно с тайните си. Имаш ли два солида?

— А-аз ли? Имам…

— Приготви ги тогава.

Старецът се изправи на крака и извика:

— Ей, вие! Императорските плъхове! Я елате при мене…

Двамата стражи израснаха сякаш изпод земята. Симоката протегна ръка:

— Агасике, дай парите!

Гъркът пусна две златни монети в дланта на стареца. Стражите не ги изпускаха от очи.

— Ето какво ще ви предложа, момчета — каза старият майстор. — Искам да си поговоря с приятелите си насаме. Вземете по една жълтица… Вземайте я и идете да се позабавлявате с пристанищните курви. Знаете ли къде са най-добрите, или аз ви кажа?… Така, така…

Единият от двамата стражи, по-старшият, се озъби:

— Знаем, Симоката, знаем.

— Ами тогава изчезвайте оттук. Не се бойте, няма да ви издам. И не забравяйте да изпиете за мен по кана хиоско. Ако след два часа се върнете трезви, сам ще ви издам, кучи синове.

Стражите се изпариха яко дим. Агасике изтри потта от лицето си.

— Все още ли те пазят, Симокате? — попита.

— А ти какво мислиш, пазят ме, Агасике, и още как.

Виждаше се, че старецът се е развеселил.

— Пазят, да му се не види. А аз да взема изведнъж да им избягам. При внука ми, например, да ида, при Константин…

— От ръката на василевса не можеш да се изплъзнеш, Симокате — каза оръжейникът. — Знаеш го и сам.

— Знам — съгласи се Симоката. — И все пак бих опитал. Бих избягал при внука. Какво ще кажеш, българино? Как мислиш, ще ме достигне ли там императорският гняв?

Илбарис видя как Агасике доближи пръст до устните си.

— Кажи де — в гласа на стареца се усещаше нетърпение. — Ще ме достигне ли?

— Не зная, аксакале — честно призна младият воин. — Ако успееш да се добереш до Фанагория може и да не те стигне.

Лицето на възрастния човек посърна.

— Знаех си — промълви. — Няма да ме пуснат даже до пристана да припаря. Слушай, а какво означава „аксакал“?

Агасике отвърна вместо Илбарис:

— Така българите наричат най-мъдрите старци.

Симоката гордо се разсмя:

— Тогава аз не мога да съм аксакал, Агасике. Ако имах дори капчица разум, бих ли седял сега тук под носа на императорските кучета? Ех…

След това той сякаш се отдръпна в себе си. Гъркът даде знак на Илбарис.

— Ние трябва да си тръгваме, аксакале — обърна се към него воинът. — Но аз не си взимам сбогом с теб. Ако Тангра рече, все още желанието ти може да се сбъдне, повярвай ми.

Симоката поклати глава:

— Не говори глупости, варварино. Дори Исус Навий, който успя да възкреси покойник и да спре слънцето, не би могъл да ми помогне. А ти казваш Тангра…