Читать «Хан Кубрат (Величието на Фанагория)» онлайн - страница 217

Той мисли дълго.

Илбарис търпеливо чакаше. Накрая Агасике се обърна към него и устните му се раздвижиха.

— Три хиляди — каза гъркът.

* * *

Дълго вървяха покрай брега, след това свърнаха покрай наблъсканите една до друга мръсни къщички, пропити с воня на рибешки вътрешности, минаха край съхнещи мрежи, край обърнати с дъното нагоре лодки, край огньове, над които бълбукаше рибена чорба, минаха край голи кривокраки дечица, които си играеха с кучетата, край облечени в дрипи жени — стари и млади, красиви и отблъскващи, потапяха се все по-надълбоко и по-далеч в немислимите дебри на човешката неволя и предизвиканите от нея пороци и така в продължение на два часа, докато най-накрая не спряха пред построена от плавей неугледна колиба с продънен покрив. Наоколо не се виждаше никой.

— Къде ме доведе? — попита Илбарис.

— Там, където искаше да отидеш, буйтуре.

Оръжейникът надникна в къщичката.

— Симоката! — извика натам. — Жив ли си още?

Отвътре се дочу някакво шумолене, нещо затропа, издрънча, някой изруга и на прага се появи раздърпан старец в мръсен хитон.

— Кой смее да ме буди, в ада да се продъни дано… — гласът на старчето напомняше граченето на врана.

— Аз съм, Симокате, твоят приятел, Агасике.

— А, Агасике, ти ли си бил, нещастни блюдолизецо. Завърна ли се? Какво искаш?

— И ти си си все същият, Симокате. Умееш да посрещаш гости.

— Теб дяволът най-добре ще те посрещне. Не съм те викал, можеш да вървиш по…

— Внимавай, Симокате, ще се обидя.

— Плюя аз на твоята обида. Я по-добре кажи кой си довел със себе си?

Илбарис слушаше с нарастващо учудване. Старецът дори не го и погледна, говореше така, сякаш младежът го нямаше там.

— Ти ме обиди, Симокате, сега сам познай откъде е гостът. Какъв си такъв сприхав, нещо не ми изглеждаш с ума си наред, а, приятелю?

Симоката презрително изхъмка:

— Аз отдавна не съм ти приятел, Агасике. В задника ми има повече ум, отколкото в твоята глава, дори и към нея да се прибавят и главите на всички константинополски евнуси.

Внезапно старецът пристъпи през прага и се взря в лицето на Илбарис с помътнелите си очи:

— Да, това е воин-скит, не съм сгрешил. Е, добре дошъл, варварино.

Илбарис машинално му протегна ръка. Симоката здраво стисна дланта му и замря.

— Варварин — повтори, като наклони глава, сякаш се вслушваше в някакъв свой вътрешен глас. — Варварин. Воин-скит. Отнякъде… отнякъде на север. Горд, смел; виждам, във вените му тече благородна кръв…

Учудването на Илбарис беше безкрайно.

— Откъде… как узна всичко това, аксакале?

Симоката пусна ръката му.

— Варварин, а говори човешки език. Удивително. Въпреки че не, не е удивително. Папагалите също говорят. И евнусите. Кой ли сега вече не говори на гръцки… Ето и Агасике, императорската изтривалка, също е грък. Какво от това, че си грък, вече също си станал скит. И ти си скит — каза старецът, като се обърна към Илбарис. — Кой си ти?

— Аз съм син на кавхан Саклаб и приемен син на българския ювиги-хан, името ми е Илбарис.