Читать «Хан Кубрат (Величието на Фанагория)» онлайн - страница 216

Пръстите на Агасике галеха златните монети, в очите му се появи странно, несвойствено нему изражение.

— Радвам се, че съм твой учител, буйтуре. Само ако…

— Само ако можех винаги така да се разплащам за уроците си? Това ли искаше да кажеш?

— Да, буйтуре.

— Тогава, уста, можем да започнем още от сега. Можеш да смяташ, че вече си заработил много такива монети, майсторе.

Отново в очите на Агасике се запали и после угасна трепетен блясък.

— На мен… на мен ми трябват много… наистина много такива монети, буйтуре, за да достигна целта на живота си.

Илбарис не започна да пита за каква цел говори Агасике. Не му ли беше все едно какво иска този грък: да владее всички публични домове в Константинопол, да натовари сто кервана в различни страни по света или да купи ескадра от галери?

— Ще получиш толкова злато, Агасике, колкото пожелаеш. Знаеш за какво.

— Нека не стоим тук, буйтуре, да поговорим, докато вървим.

— Тогава да тръгнем към пристанището. Искам да видя що за оръжие ще натоварят за нас. Малко ли могат да ни пробутат от оръжейните работилници.

След известно време се озоваха на пристанището. Товаренето бе в разгара си, по гърбовете на алипите вече бяха избили петна пот. Илбарис погледна тук-там, не, нямаше никаква измама.

Агасике търпеливо го чакаше встрани.

— Е, какво ще кажеш, уста? — попита Илбарис, приближавайки се. — Каква ще е цената ти?

— Какъвто товарът, такава и цената, буйтуре. Сам знаеш…

— А какъв е товарът?

— Аз мисля, буйтуре, че най-правилно е да се отведе във Фанагория някой от майсторите, които с ръцете си правят това, което те интересува — каза Агасике, като понижи глас и незабележимо се огледа настрани.

— Е, и колко може да струва това?

— Много, буйтуре. Страшно много…

— Колко? Петстотин златни монети?

— Не ме разсмивай, буйтуре.

— Хиляда?

— Не съм водил с тебе никакъв разговор, буйтуре, ти попита, аз отвърнах. Да забравим за този разговор. Ще си вървя, прощавай.

— Не, почакай, хиляда златни монети! Помисли си, Агасике. Та конят струва триста, робът — десет, най-добрата робиня — двадесет.

— Вярно е, буйтуре. А сега ми кажи: колко струва главата ти?

— Ей, уста… не ме гневи.

— Ако ме заплашваш, буйтуре, тогава няма за какво повече да си говорим.

— Агасике? Ще ти дам две хиляди.

Гъркът вдигна поглед към Илбарис. Нещо пробягна по лицето му. Може би опитваше да си представи тази огромна сума: две хиляди златни солида. След това поклати глава.

— Не, буйтуре. Прекалено опасно е. Ако нещо се разчуе, императорът ще ме разреже на две хиляди парчета. И всичките ми близки хора също. Тогава ще трябва веднага да се напусне Византия, всичко да се продаде на безценица или просто да се изостави.

— Разбери, Агасике, това, което ми е нужно…

— Не продължавай, буйтуре. Това, което ти трябва, трябва и на всички останали. И те също ще заплатят толкова щедро. А може би и още по-щедро.

Илбарис скръцна със зъби, но нямаше никакъв избор.

— Добре, уста Агасике. Кажи твоята цена. За да се покрият всичките ти загуби. Говори.

Оръжейникът дълго гледа мръсната вода, която се плискаше пред краката му край кея. Сякаш мислеше за съвсем странични работи, които нямаха пряко отношение към разговора.