Читать «Хан Кубрат (Величието на Фанагория)» онлайн - страница 215

Но Алцек… Алцек отстъпи една крачка назад и каза едва чуто, без да вдига поглед:

— Не, буйтуре… не. С бога и със смирението на сърцето си те моля да не правиш това. Аз… аз тук съм щастлив. Сред христовите братя ще намеря завинаги смисъла на своя живот.

Незнайно откъде се появи Агасике, дали бе чул целия разговор или не, но се приближи към стареца и положи в ръката му ярко блестяща златна монета — солид:

— Свети отче! Приеми скромната лепта за увеличаване на богатствата на нашата благословена църква…

Старецът кротко го прекръсти:

— Не отслабва ръката на даващия, сине мой.

В това време Алцек изчезна зад тежката завеса. Внезапно Илбарис почувства, че се задушава. Сред тези свитъци, ръкописи и пергаменти, този прах и тлен, нямаше какво да се диша.

— Изведи ме оттук, уста Агасике…

Денис вече стоеше под слънцето на изхода на библиотеката и по вида му можеше да се предположи, че не е стигнал по-далеч от първата стая.

— Е, как е, буйтуре?

Илбарис само махна с ръка. Пред очите му все още стоеше Алцек… „Александър“. Какво се нарече сам? Раб божи?

— Не тъгувай, буйтуре. Виж какъв ден само. Ако знаех, че няма да се обидиш, щях да отида ей сега на едно местенце, където намерих най-доброто вино на света. А може да отидем двамата?

Илбарис усети как Агасике побутна предупредително ръката му.

— Не, Денисе — каза той. — Иди сам. Само не забравяй, че не си гребец, когото са пуснали на свобода, а кормчия и все още имаш кораб, който трябва да върнеш обратно.

— Няма да забравя, братко — весело каза Денис и с бърза крачка се отправи надолу по застланата с камък уличка. Два пъти се обърна и махна с ръка, а след това изчезна от поглед.

Когато останаха двамата, Илбарис попита след кратко мълчание.

— Струва ми се, че искаш да ми кажеш нещо, уста Агасике.

Гъркът го погледна и отвърна със същия тон:

— А на мене, буйтуре, ми се струва, че ти сам искаш нещо да ме попиташ?

— Преди всичко ми кажи защо даде на този старец в библиотеката златен солид?

Агасике завъртя очи и каза с мазен глас:

— Не на него, буйтуре, а единствено на нашата свята църква дадох нищожна част от това, което ми изпрати бог. — И после добави с нормален глас: — Не трябва никога, буйтуре, без нужда да увеличаваш числото на враговете си.

Илбарис възрази с насмешка:

— Вие, гърците, твърдите, че можеш да си купиш приятели?

На този въпрос Агасике не отвърна. Но каза:

— А не ти ли е идвало на ума, буйтуре, като си толкова разсъдлив, че сред онези хиляди свитъци, пазени от светия отец, може да се камери и един, в който е описан начинът на производство на гръцкия огън?

Илбарис смаяно го гледаше.

— Ама ти… ти сериозно ли го говориш?

Агасике отвърна:

— Казах го като пример, буйтуре. Това ти е за урок, да не се възгордяваш. Съгласи се, че си струва златния солид.

Илбарис се поколеба за не повече от миг. Пъхна ръка в кожената кесия и извади оттам три златни монети:

— Уста Агасике, прав си. Парите ти се връщат при теб утроени. Нека това ти покаже колко способен ученик съм аз.