Читать «Хан Кубрат (Величието на Фанагория)» онлайн - страница 210

— Ще ме вземат. Защото аз… защото аз съм грешен… Съгреших. Аз съгреших, Денисе.

— Илбарисе, буйтуре… аз за теб… не се боя. Ние с теб… Къде тръгна, братко…

Илбарис с огромно усилие се застави да се изправи. Чувството бе удивително — всичко беше нестабилно и се люлееше. Всичко плаваше, преобръщаше се, заплашваше да изчезне, особено подът под краката му. Той направи няколко крачки и рухна в леглото си. Приповдигна се и седна. Огледа се наоколо. Денис се бе подпрял на стената и надигаше гърлото на пустата делва. Илбарис му каза:

— Учителят Константин… ми каза: „Не е грях да обичаш. Грях е да не обичаш…“. Чуваш ли, Денисе. Грях е да не обичаш. Той каза… каза, че гърците… даже имат богиня… на любовта… родила се е от пяната… И също ми каза, че Чечке… че тя прилича на нея… на Афродита…

Зад стената на стаята, в която всичко отлично се чуваше, един прилежен човек делово записваше всяка произнесена дума. Като записа „Афродита“, той замря, очаквайки продължението, но такова не дойде. Тогава погледна в специално отверстие. Един от събеседниците лежеше ничком на леглото, другият седеше на пода, подпрян на стената.

Устните на човека се изкривиха презрително. „Варвари“ — промърмори той нечуто. За всеки случай почака още малко, но можеше и да не го прави. После прибра записките си и тръгна да ги разшифрова… Не по-късно от утрото на следващия ден тези записи трябваше да лежат на масата на друнгария на виглата, човека, който трябваше да знае всичко, за което се говори в империята.

И който го знаеше.

Защото в империята имаше много прилежни хора. С това беше силна тя…

* * *

На следващия ден — те едва бяха успели да дойдат на себе си — се появи уста Агасике — весел, доволен, оживен. Вчера императорът го изслуша, внимателно разгледа картата и остана доволен, дори разреши да му целуне ръката. А днес сутринта тази целувка и похвалата на императора придобиха веществено въплъщение, след като Агасике посети ковчежника; а освен това той, както, впрочем, и зетя му, и, разбира се, Илбарис, бяха канени на императорската трапеза. От такъв успех и такава чест можеше да се замае всяка глава. Затова и Агасике изглеждаше така, сякаш вчера заедно с Илбарис и Денис бе третият в неравната битка с виното в делвите.

Агасике прегърна зетя си, предаде поканата, каза, че ще мине по-късно. Целият бе преизпълнен с жажда за работа, не можеше да стои спокойно на едно място, а освен това искаше да влезе в църквата и да запали там свещ за дева Мария, без чиято помощ, разбира се, нямаше да има толкова благополучен обрат.

Когато си замина, едва ли не подскачайки от напиращата в него радост, Денис и Илбарис се спогледаха и едновременно поклатиха глави: просто е удивително как днешният Агасике се отличава от онзи, който познаваха във Фанагория.

След това и двамата въздъхнаха и започнаха да се приготвят…

* * *

Агасике не ги излъга, дойде на време, преведе ги през някакви проходи, коридори, в които те без неговата помощ навярно щяха да се загубят в дворцовия лабиринт. Но той ги изведе точно в залата за пиршества. И тук имаше охрана; и тук определен царедворец се приближи към тях и веднага им показа местата: Илбарис, като посланик, по-близо до мястото, където седи василевса, Денис по-далеч, а оръжейника Агасике забутали някъде на онзи край на масата, където седяха поканените на пиршеството гърци, без знатен произход. Вечерята още не беше започнала, всички само си сядаха по местата, строго по реда на заслугите, по чиновете, по длъжностите и по званията, в това свръхважно дело във византийския дворец не се допускаха никакви случайности. Илбарис мъчително си спомняше заучения от думите на учителя Константин, но съвършено непонятен етикет и се стараеше да не се посрами. Когато улови върху себе си погледа на широко разтворените очи на императрица Мартина си помисли, че тя днес го гледа малко по-различно от вчера. Но може би само така му се струваше? А ако не му се струва — какво означава този поглед, от който кръвта се качва в главата точно както и снощното вино?