Читать «Хан Кубрат (Величието на Фанагория)» онлайн - страница 212

Виното се лееше, слугите неуморно събираха чашите и чиниите и донасяха нови, цялото това изобилие изглеждаше неизчерпаемо. По някое време височайшата двойка се оттегли, но веселият празничен пир продължаваше. От време на време някой от гостите се изправяше и зоркото око на разпоредителя изпращаше веднага слуга, който да му помогне да го заведе там, където гостът желае, или да го настани в някоя от многобройните обширни спални. Полунощ отдавна бе превалила, когато Илбарис се надигна от мястото си и потърси кормчията с поглед. Денис бе в състояние само вяло да помаха с ръка, решителният му опит да се изправи на крака не се увенча с успех. Самият буйтур трудно пристъпваше, а кормчията го подкрепяха двама широкоплещести гърци. До самата врата сякаш отникъде изникна Дариан, погледна със странен поглед и единия, и другия, усмихна се прекалено радушно, за да е искрено, докосна с длан гърдите си над сърцето, пожела им приятни сънища, сам затвори вратата, изправи се, вече, без да се усмихва и бавно тръгна по коридора — той самият нямаше скоро да почива…

* * *

Изглежда ги бяха пожалили на сутринта и не ги събудиха, докато сами не отвориха очи. А това стана към обед, когато почувстваха слънцето дори през спуснатите щори. Явно тук стените бяха вълшебни и освен уши имаха и очи, защото едва Илбарис и Денис бяха отворили клепки, и влезе немият слуга, абсолютно безшумно протегна на Илбарис запечатан позлатен кожен калъф с шнур и печат. Българинът го пъхна под възглавницата си, немият изчезна и се появи отново, точно когато воинът приключваше с миенето си, а по петите му го следваха същите слуги с подноси и кани. При вида на каните младежът само въздъхна, интересно, има ли при ромеите дни, в които да не пият? А Денис, който се появи от съседната стая, отделена с ниска дъбова врата, се измъчваше от съвсем различни съмнения — да не би точно този ден при гърците да е забранен за пиене; когато видя каните, се развесели и се пресегна за чашата си толкова бързо, сякаш искаше да полее с рубиненото вино бушуващия в него пламък. Пристигна Агасике оръжейникът или който и да бе всъщност. Стана ясно, че му е заръчано (той каза „поверено“, но не уточни от кой и кога) да покаже на българския посланик двореца и личната библиотека на василевса — истинска съкровищница на знания, която с пълно право би могла да претендира за едно от чудесата на света. И отново се понесоха по коридори, проходи, стълбища, извивки и завои, някакви помещения, проходи, арки, от които му се зави свят, докато не се озоваха в помещение с огромни прозорци по всички стени и също толкова огромни — от пода до извисяващия се таван, рафтове, по които се съхраняваха ценни и редки екземпляри от всички известни континенти, страни, народи и наречия. Илбарис мислеше, че в живота си е видял не малко книги — там, във Фанагория, където в двореца на хан Кубрат бе събрана неговата собствена библиотека. Но само тук, в тази стая, която бе всъщност само една от всички други библиотечни стаи, той разбра каква е разликата между истинското богатство, което не знае граници на излишъка, и простата необходимост. На Илбарис му се струваше, че самият той в това вместилище на многовековна човешка мъдрост е подобен на нищожната прашинка, която висеше пред очите му в златния лъч, прекосяващ стаята. Той не забеляза как премина от първата стая във втората, от втората в третата… в петата… Опомни се едва от погледа на един побелял и прегърбен старец, който разглеждаше буйтура с интереса на ловец, видял рядък дивеч. Без да изпуска момъка от очи, той го огледа от всички страни, след това вдигна очи, погледна го в лицето и с удовлетворение, сякаш не бе очаквал нищо друго, произнесе: