Читать «Хайди и Клара» онлайн - страница 20

Този неочакван обрат беше изключително приятен за Петер и върху лицето му се появи доволна гримаса. Без да се бави повече, той седна на масата до Хайди. Тя беше престанала да яде, защото вече не можеше да преглъща от радост, че най-после ще види отново добрата стара баба. Хайди бутна към приятеля си един голям картоф и парче печено сирене, които бяха останали в чинията й. Йохи също поднесе на козарчето пълна чиния и пред Петер се издигна цяла купчина с ядене; добре, че не му липсваше кураж да посегне. Докато момчето ядеше, Хайди отвори шкафа и извади палтото, подарък от Клара. Тя нахлупи качулката, закопча всички копчета и като се увери, че е достатъчно топло облечена за дългия път, застана до козарчето и го зачака да свърши обяда си. Щом момчето преглътна и последната хапка, Хайди извика весело:

— Да тръгваме!

Двамата излязоха. Докато вървяха, Хайди непрестанно разказваше за Белка и Галка, които в началото изобщо не искали да ядат в новия обор, как били увесили носове и не издавали нито звук. Тя попитала дядо си защо правят така, а той й отговорил: правят като теб във Франкфурт, защото през целия си живот никога не са слизали от пасището. И Хайди добави:

— Някой ден и ти ще разбереш какво значи това, Петер.

Двамата стигнаха до колибата, без Петер да е казал и дума, защото съзнанието му беше завладяно от една-единствена мисъл, която му пречеше дори да слуша. Когато се изправиха пред вратата, той погледна умислено приятелката си и проговори:

— Май е по-добре да ходя на училище, вместо да си получа от Йохи онова, което ми каза.

Хайди бе на същото мнение. Влязоха в стаята и завариха майката да плете сама до камината. Тя им обясни, че тази зима бабата почти не е ставала от леглото, че в стаята е много студено за нея, и не се чувствала добре. Това беше изненада за Хайди — иначе бабата винаги седеше в своя ъгъл и предеше. Момичето се втурна веднага към малката стаичка и завари старицата в тясното й легло, покрита с тънко одеяло и загърната цялата в сивия шал.

— Слава на Бога, слава на Бога! — провикна се немощно бабата, като чу стъпките на детето. Тя беше живяла цяла есен с мъчителния страх, че детето отново ще й бъде отнето. Този страх се беше загнездил в сърцето й, и когато Хайди престанеше да идва често в колибата, оживяваше отново. Петер й беше разказал, че пристигнал един непознат господин от Франкфурт, който непрекъснато излизал с тях на пасището и разговарял с Хайди. Тогава бабата веднага помисли, че чуждият господин иска пак да й вземе детето. Макар че след време той си замина сам, страхът в сърцето й остана и тя непрестанно очакваше да пристигне пратеник от далечния град и да отведе малкото момиче. Хайди застана пред леглото на болната старица и попита загрижено:

— Много ли ти е зле, бабо?

— Не, не, детето ми — успокои я старата жена и нежно помилва ръчичката й. — Само дето студът е смразил старите ми кости.

— Значи ще се оправиш веднага щом стане топло, така ли? — продължи да разпитва детето.

— Да, да, ако иска Бог, ще се оправя даже още преди това и пак ще седна пред стария чекрък. Исках да стана още днес, но не можах, утре обаче ще го направя — отговори уверено старицата.