Читать «Хайди и Клара» онлайн - страница 21

Думите й успокоиха Хайди, която никога не беше виждала бабата на легло. Сега детето я огледа учудено и продължи да разпитва:

— Във Франкфурт си слагат шал, когато излизат на разходка. Ти защо го слагаш, когато си лягаш в леглото, бабо?

— Знаеш ли, Хайди — отвърна бабата, — увивам се в шала, когато си лягам, за да не мръзна. Много ми е добре с него, защото завивката ми е доста тънка.

— О, бабо — започна отново Хайди, — там, където ти е главата, леглото ти е потънало надолу, вместо да е издигнато. Не се прави така.

— Знам това, дете, усещам го — бабата напразно се опитваше да се намести по-добре върху твърдата като дъска възглавница. — Нали виждаш, възглавницата ми не е особено дебела, а като съм спала толкова години все с една и съща, от нея не е останало почти нищо.

— О, защо не се сетих да попитам Клара дали не мога да взема и леглото, в което спях във Франкфурт! — ядоса се на себе си Хайди. — Там имах три големи, дебели възглавници и изобщо не можех да спя върху тях. Непрекъснато се смъквах на равното и после отново трябваше да се намествам отгоре им. Във Франкфурт спят на високи възглавници. Ти би ли могла да спиш толкова нависоко, бабо?

— Да, разбира се, защо не? Така ще се стопля, а и когато главата е нависоко, по-добре се диша — отвърна бабата и направи опит да се изправи. — Но нека не говорим повече за това. За толкова много неща имам да благодаря на добрия Бог, мила Хайди! Знаеш ли колко стари и болни хора си нямат нищо, ама съвсем нищичко? Като си помисля, че всеки ден получавам по едно хубаво меко хлебче. А този дебел вълнен шал! И това, че мога да те виждам, Хайди! Искаш ли и днес да ми почетеш малко?

Хайди отиде бързо в другата стая и свали от лавицата стария молитвеник. После потърси някой хубав стих. Тя вече познаваше всички стихове и се радваше да ги чуе отново след дългото си отсъствие.

Бабата скръсти ръце. На лицето й, което досега изглеждаше хлътнало и угрижено, грейна радост.

Изведнъж Хайди спря да чете.

— Оздравя ли вече, бабо? — попита тя.

— Много ми е добре, Хайди, отдавна не съм се чувствала толкова добре. Прочети ми до края това стихотворение, моля те!

Детето продължи да чете и стигна до последните думи:

„Гасна, но духът ми мята лъч към вечната тъма и прекрачвам аз оттатък, както пътник у дома…“

Бабата ги повтори, а после още веднъж и още веднъж. Лицето й се озари от щастливо очакване. Хайди много се зарадва. Представи си слънчевия ден на своето завръщане у дома и каза въодушевено:

— О, бабо, аз също знам как се чувства човек, когато се завърне у дома!

Бабата не отговори, но беше чула думите на детето. Щастливото очакване не изчезваше от лицето й.

След малко Хайди рече:

— Вече се здрачава, бабо, и аз трябва да вървя. Но много, много се радвам, че вече си по-добре.

Бабата улови детската ръчичка и силно я стисна. След малко проговори:

— Да, Хайди, аз също се радвам. Макар че трябва да остана в леглото, усещам, че ми е много по-леко. Знаеш ли, никой, никой не знае какво значи да лежиш съвсем сам в продължение на много, много дни, да не чуваш гласа на друг човек, да не виждаш нищичко, дори един-единствен слънчев лъч. Тогава те връхлитат такива тежки мисли! Понякога ти се струва, че денят никога няма да дойде, че животът е спрял. Но щом чуя отново думите, които ти ми четеш, в слепите ми очи нахлува светлина и в сърцето ми се надига радост, желание за живот.