Читать «Хайди и Клара» онлайн - страница 18
Йоханна Спири
В своето ъгълче Хайди спеше дълбоко и непробудно, но всяка сутрин се събуждаше с мисълта, че е още на пасището и трябва само да отвори вратата на колибата, за да чуе шума на елите. Всъщност сега, през зимата, когато старите им клони бяха отрупани и натежали от сняг, те сигурно не издаваха никакъв шум. Но в къщата Хайди трябваше всяка сутрин да става и дълго-дълго да се оглежда, докато разбере къде се намира. Всеки път в сърцето я пробождаше мъката, че не си е у дома, на пасището. Но щом чуеше гласа на дядо си, който вече беше в обора при Белка и Галка, щом чуеше веселото врещене на козичките, което сякаш я подканваше да става по-бързо от леглото, тя разбираше, че и тук си е у дома. Скачаше весело от постелята и се втурваше към обора. Още на четвъртия ден обаче тя каза на дядо си:
— Днес трябва непременно да отида при бабата, не мога да я оставя толкова време сама.
Но дядото не беше съгласен.
— Днес — не може, утре — също не може и още много дни — не може — отговори той. — Снегът на пасището е дълбок и можеш да потънеш. Освен това, продължава да вали. Даже силният Петер не може да мине. Дете като теб, Хайди, веднага ще бъде засипано, ще замръзне и никой няма да го намери. Почакай още малко, докато снегът замръзне. Тогава ще можеш да ходиш спокойно по заледения сняг.
Хайди се натъжи много от думите на дядо си. Но дните й бяха пълни с работа, отлитаха незабелязано и й помагаха да забрави мъката си.
Всяка сутрин и всеки следобед детето отиваше на училище и учеше усърдно всичко, което им преподаваха. Петер почти никога не идваше. Учителят беше добър човек и само понякога казваше:
— Както виждам, Петер пак не е дошъл. Училището е много полезно за него, но като знам колко сняг има горе, сигурно пак не е успял да слезе.
Макар че не можеше да излиза сутрин, Петер почти всяка вечер след края на часовете идваше в селото да посети приятелката си Хайди.
След няколко дни слънцето се появи отново и започна да огрява побелялата земя; но се скриваше рано-рано зад планините, сякаш не му харесваше да остава по-дълго, както през лятото, когато всичко цъфтеше и зеленееше. След него изгряваше луната, голяма и светла. Тя цяла нощ осветяваше безкрайните снежни поля, а на другата сутрин цялата планина блестеше и искреше като кристал. Един ден, когато Петер се прехвърли през кухненския прозорец в навалелия през нощта сняг, той не потъна в мека пряспа, както очакваше, а се удари болезнено в твърд лед. Не само това, ами и се подхлъзна и полетя надолу по склона като шейна. Безкрайно изненадан, Петер все пак успя да се изправи на крака. Затропа с все сила по вледенения сняг, за да се увери, че не се е излъгал. И наистина: колкото и да подскачаше с токове по снега, не успя да откърти дори едно парченце лед — цялата планина беше замръзнала, твърда като камък. Чудесно! Петер знаеше много добре, че дядото чака именно такова замръзване, за да позволи на Хайди да посещава баба му. Той се прибра светкавично вкъщи, изпи на един дъх млякото, приготвено от Бригите, пъхна парче хляб в джоба си и бързо рече: