Читать «Хайди и Клара» онлайн - страница 10

— Нека първо да попитаме Йохи за какво трябва да послужи това…

Хайди обаче отговори без всякакво колебание:

— Това трябва да послужи за ядене и за нищо друго.

В този момент в стаичката нахлу Петер.

— Алпиецът Йохи идва след мен, Хайди трябва… — но той не можа да продължи. Погледът му падна върху масата, където лежеше грамадният салам, и гледката така го зашемети, че загуби ума и дума.

Хайди обаче беше разбрала какво не успя да й каже Петер и бързо се сбогува с бабата. Алпиецът Йохи наминаваше често покрай колибата на козарката и винаги влизаше да поздрави бабата и да й стисне ръката. Той знаеше, че тя се радва, щом чуе стъпките му и окуражителните му думи. Днес обаче беше станало много късно за Хайди, която обичаше да става преди слънцето да изгрее.

— Детето трябва да се наспи хубаво — казваше дядото и държеше на думата си. Той надникна през отворената врата, пожела лека нощ на бабата, улови ръката на внучката си и двамата се запътиха към своя дом под блещукащите звезди.

Трета глава

Отплата

Рано на другата сутрин докторът излезе от Дьорфли и тръгна нагоре по склона в компанията на Петер и козичките. Любезният господин на няколко пъти се опита да завърже разговор с козарчето, но това не му се удаде. На въпросите си получаваше само неопределени, едносрични отговори. Петер не се оставяше току-така да го въвлекат в разговор. Така компанията измина пътя до алпийската колиба в мълчание. Хайди вече ги чакаше пред прага, прегърнала двете козички. Те бяха бодри и весели като ранните слънчеви лъчи по върховете.

— Ще дойдеш ли? — попита Петер, който всяка сутрин изричаше тези думи, ту като въпрос, ту като подкана.

— Ама разбира се, но само ако дойде и господин докторът — отвърна веднага Хайди.

Петер изгледа чуждия господин с бялото на очите си.

Появи се и дядото, понесъл торбичката с храна за обяд. Първо поздрави господин доктора, после окачи торбичката на рамото на Петер.

Тя беше доста по-тежка от обикновено, защото Йохи бе сложил вътре голямо парче от прясното месо; той смяташе, че на господин доктора сигурно ще му се услади да хапне горе на пасището заедно с децата. Петер се усмихна до уши, защото веднага разбра, че в торбичката е скрито нещо необикновено.

Дойде време да тръгнат на път. Козичките вече бяха обкръжили Хайди от всички страни. Всяка искаше да върви най-близо до нея, всяка се стараеше да избута другите настрана. Момиченцето просто не можеше да крачи спокойно сред непрестанните по-бутвания. Накрая Хайди не издържа, спря на място и заговори:

— Сега ще тръгнете мирно напред и няма непрестанно да се връщате, да се натискате и да ме бутате. Аз трябва да повървя малко с господин доктора.

После нежно потупа по гърба малката Снежка, която винаги се стараеше да върви близо до нея и специално я помоли да бъде послушна. Така Хайди успя да се измъкне от стадото и тръгна редом с господин доктора, който веднага улови ръчичката й, без да я пуска повече. Сега не му се налагаше усилено да търси теми за разговор, както преди с Петер, защото Хайди веднага се разбъбри и през целия път не спря да му разказва за козичките и странните им хрумвания, за планинските цветя, за скалите и птиците. Така времето мина незабелязано и докторът безкрайно се учуди, когато изведнъж се озоваха на високопланинското пасище. Докато вървяха по пътеката, Петер често хвърляше погледи отстрани към чуждия господин, който за щастие не можеше да ги види, иначе щеше ужасно да се притесни.