Читать «Хайди и Клара» онлайн - страница 11

Щом стигнаха горе, Хайди веднага отведе добрия си приятел на най-красивото място, където обичаше да сяда в тревата и да се наслаждава на гледката. Господин докторът веднага се отпусна до нея на обляната от слънце земя. Златният есенен ден блестеше над билото и просторната зелена долина. Откъм долните пасища долитаха кротки и благодатни звуци от други стада, сякаш те възвестяваха мир и спокойствие над цялата земя. Заснеженият зъбер насреща блестеше златен под ярките слънчеви лъчи, а сивата скала Фалкнис издигаше величествено каменните си кули към тъмносиньото небе. Утринният вятър се носеше над пасището и тихичко люлееше последните сини камбанки, останали след великолепието на лятото. Те блажено поклащаха главичките си под топлата ласка на слънцето. Високо в небето голям орел описваше широки кръгове. Хайди не преставаше да се оглежда на всички страни. Весело кимащите цветенца, синьото небе, ярката слънчева светлина, реещата се под облаците птица, всичко беше толкова красиво! Очите на детето искряха от щастие. След малко то се обърна към доктора, за да разбере дали и той като нея е усетил тази красота. Потънал в мислите си, необичайно тих, господин докторът седеше и се взираше пред себе си. Щом срещна радостно светналите очи на детето, той проговори с угрижен глас:

— Да, Хайди, тук наистина е прекрасно. Но как мислиш, ако някой е пристигнал в планината с натъжено сърце, какво трябва да стори, за да може да се наслади на заобикалящата го красота?

— О, о! — провикна се безгрижно малката. — Тук никой не е с тъжно сърце, само във Франкфурт!

Господин докторът не можеше да не се усмихне; но скоро стана отново сериозен и продължи замислено:

— Ами ако някой е дошъл тук и е донесъл със себе си цялата си тъга от Франкфурт, Хайди? Знаеш ли нещо, което би могло да му помогне?

— Трябва само да каже всичко на добрия Дядо Боже, щом сам не знае какво трябва да се направи — отговори самоуверено Хайди.

— Да, това е добра мисъл — отбеляза господин докторът. — Но ако онова, което го прави тъжен и умислен, идва от самия него, какво да каже тогава на добрия Бог?

Хайди трябваше да помисли малко, макар да беше абсолютно сигурна в думите си. Всяка тъга се лекуваше с помощ от добрия Бог. Тя потърси отговор в собствените си преживявания.

— Тогава трябва да се чака — отговори след малко тя и в гласа й отново звучеше пълна увереност. — Човек трябва да чака и непрекъснато да си повтаря: добрият дядо Боже вече е намислил нещо добро за мен и то непременно ще дойде, аз трябва само да мълча и да не бягам надалеч. Скоро доброто ще дойде и аз ще разбера, че небесният отец през цялото време ми е мислил само доброто; но тъй като преди това съм виждал само тъжното, страшното, аз съм повярвал, че завинаги ще бъде така.