Читать «Хайди и Клара» онлайн - страница 12

— Това е прекрасна вяра и ти трябва да я запазиш, Хайди — отвърна господин докторът. Известно време той гледаше мълчаливо към могъщите скали отсреща и към обляната от слънце зелена долина надолу, после продължи с глух глас: — Виж, Хайди, човекът, дошъл тук, изобщо не може да възприеме красотата на природата наоколо. Такава тъмна сянка е паднала пред очите му. Затова и сърцето му си остава тъжно, дори тъгата му се увеличава именно защото тук е толкова красиво. Можеш ли да разбереш това?

Сега и във веселото сърце на Хайди нахлу остра болка. Спомни си за бабата, която никога вече нямаше да види яркото слънце и пъстрата красота на света. Това беше едно вечно страдание в сърцето на детето и нищо не беше в състояние да го заглуши. Тя помълча малко, после отговори сериозно:

— Да, мисля, че го разбирам. Но знам как да помогна: трябва само да кажа стихотворенията, които разпръскват мрака и пред очите става толкова светло, че човек се развеселява. Баба винаги казва така.

— Какви стихове, Хайди? — попита докторът.

— Зная наизуст стихотворението за слънцето и красивата градина, зная и другото, дългото. Баба ги обича много и винаги й ги казвам по три пъти — обясни оживено Хайди.

— Хайде, кажи и на мен тези стихове, много искам да ги чуя — рече докторът и се настани удобно, за да слуша по-добре.

Хайди скръсти ръце и се замисли дълбоко; след малко попита:

— Оттам ли да започна, откъдето баба казва, че вярата отново се връща в сърцето й?

Господин докторът кимна утвърдително.

И Хайди изрецитира:

„Той над всички света управлява, Той е щедър, добър господар и отгоре с усмивка ти дава неочаквано радостен дар. Уж седи нейде скрит в небесата, но изпраща ти мъдър съвет и прогонва далече тъгата, натежала стократно над теб. Той понякога малко се бави да изпрати утеха и мир, и ти мислиш: О, как е забравил за мен вече добрият пастир! И си мислиш, че Той е отвърнал взор от теб, че за Него си прах и така те оставя посърнал да живееш в мъка и страх. Но бъди Му и в мъката верен — Той за миг ще усети това: ще те вдигне от одъра леден, даже ти да Му вярваш едва. От сърцето ти нежно ще вземе този страшен товар отпреди, който сам и от толкова време ти си носил в своите гърди“.

Изведнъж Хайди спря. Стори й се, че господин докторът е престанал да слуша. Той беше закрил очите си с ръка и седеше неподвижен. Детето си помисли, че добрият доктор е заспал. Когато се събуди и пожелае да чуе и други стихове, сам ще й каже. Стана съвсем тихо. Макар че не спеше, господин докторът не казваше нищо. Той мислено се бе върнал в едно отдавна отминало време. Виждаше се като малко момче, което стои до креслото на милата си майка; тя е сложила ръка на рамото му и му шепне същото стихотворение, което току-що бе чул от Хайди и което отдавна бе забравил. Но сега, като че ли той отново чу гласа на майка си, видя как добрите й очи го гледат. Дори когато думите на стихотворението отзвучаха, той още чуваше добрия майчин глас да му шепне много хубави неща. Вслушан в тях, докторът седя дълго време неподвижен, дълбоко замислен, закрил лицето си с ръка. Когато най-после вдигна глава, забеляза учудения поглед на Хайди и бързо улови ръката й.