Читать «Усмивката, която погубва» онлайн - страница 4

— Божичко! — възкликна тя докато прерязваше панделката и разкъсваше хартията. — Какво е това? Някакъв празник ли има или…

Ала вече бе успяла да извади снимката и гласът й замря. Очите й се разшириха и дишането й се учести.

— О, господи! — прошепна тя и вдигна поглед към мен. — Миналата неделя ли я направи?

Аз кимнах.

— Но ти си го хванал съвсем точно. Той е божествен. Точно този е погледът. О, моля те, разрешаваш ли да си я запазя?

— Донесох я за теб — отговорих простичко аз.

Тя разпери ръце, прегърна ме и силно ме целуна по устата. Неприятно, разбира се, за човек като мен, който ненавижда сантименталностите, трябваше да избърша после мустаците си, но можех да разбера неспособността й да устои на жеста.

Не срещнах Рози почти цяла седмица след това.

Един следобед я видях пред месарницата и щеше да е неучтиво, ако не й предложа да занеса пазарската й чанта до дома. Естествено, чудех се дали това няма да предизвика още една целувка и реших, че ще бъде грубо да откажа, ако милото малко същество настои. Тя обаче изглеждаше без настроение.

— Как е снимката? — попитах аз, чудейки се дали фотографията не се е изхабила.

Тя моментално се развесели.

— Чудесно! Сложила съм я върху грамофона под ъгъл, за да я виждам, когато седя на стола в трапезарията. Очите му ме гледат малко изкосо, толкова дяволито, а носът му е така, както го харесвам. На снимката е досущ като жив. Моите приятелки не могат да откъснат поглед от нея. Мисля си, че трябва да я крия, когато идват, защото може да ми я откраднат.

— Те биха могли да откраднат него — казах аз на шега.

Рози отново помръкна. Тя тръсна глава и каза:

— Не мисла така.

Опитах друга тактика.

— Какво казва Кевин за снимката?

— Не е казал нито дума. Нито думичка. Той не е човек, който забелязва, нали разбираш. Чудя се дали изобщо я е видял.

— Защо не му я покажеш и не го попиташ какво мисли за нея?

Тя мълчеше докато аз се тътрузех до нея почти цяла пресечка, мъкнейки тежката й пазарска чанта и чудейки се дали очаквам и целувка в допълнение.

— Всъщост — каза внезапно тя — той има неприятности в работата си и моментът не е подходящ да го питам. Прибира се късно и почти не ми продумва. Е, нали знаеш какви са мъжете.

Тя се опита да се засмее звънливо, но не успя.

Бяхме стигнали до къщата й и аз й подадох чантата. Тя каза замислено:

— Още веднъж много, много благодаря за снимката.

И отмина. Не поиска целувка, а аз така бях потънал в мислите си, че не забелязах този факт докато на преполових пътя до дома и би било глупаво да се върна само за да не я разочаровам.

Изминаха още десетина дни и една сутрин тя ми се обади. Бих ли могъл да се отбия и да обядвам с нея? Позабавих се с отговора и измънках, че може би е неудобно. Какво ще си помислят съседите?

— О, но това е глупаво — каза тя. — Ти си толкова невероятно стар приятел, че те не биха могли изобщо? Освен това имам нужда от съвета ти.

Според мен тя потискаше хлипането си докато изричаше това.

Е, човек трябва да бъде джентълмен и по обедно време аз вече бях в нейния малък слънчев апартамент. Тя беше приготвила сандвичи с шунка и сирене и тънки резенчета ябълков пай, а фотографията си стоеше на поставката за грамофона точно както ми бе казала.