Читать «Усмивката, която погубва» онлайн - страница 2

— О, Джордж — каза Рози един ден, пляскайки радостно с малките си ръчички, — нямаш представа какъв сладуран е моят Кевин и колко щастлива съм с него. Знаеш ли какво прави той?

— Не съм убеден — започнах аз предпазливо, очаквайки неделикатни разкрития, — че ти трябва да…

Тя не обърна внимание на думите ми.

— Той има навика да си сбръчква носа, а очите му да заискряват и да се смее лъчезарно, докато всичко наоколо започне да изглежда щастливо. Сякаш целият свят се превръща в златен слънчев лъч. О, само ако го имах на снимка такъв. Опитах се да го снимам, но никога не мога да го уловя точно в такъв момент.

— Защо не се задоволиш с реалния, мила моя? — запитах аз.

— Ами? — тя се поколеба, след това отвърна с най-очарователната руменина, избила по лицето й, — той невинаги е такъв, разбираш ли. Той има много тежка работа на летището и понякога се прибира у дома изтощен и капнал от умора и тогава става леко докачлив и начумерен. Ако имам снимката му какъвто е в действителност, това би било голяма утеха за мен. Такава утеха.

И сините й очи плувнаха във влагата на непролетите сълзи.

Трябва да призная че почувствах непринуден подтик да й разкажа за Азазел (така го наричам, защото нямам намерение да използвам неговия превод на истинското му име) и да й обясня какво той би могъл да стори за нея.

Аз обаче съм неизказано дискретен — нямам и най-беглата представа откъде ти си успял да узнаеш за моя дявол.

Освен това за мен беше лесно да се преборя с подтика си, понеже съм волеви човек, при това реалист, а не отдаден на глупави чувства. Признавам, че някъде в каменното си сърце имам слабо място за сладки млади женички с необикновена хубост — за достойни и доброжелателни отношения, естествено. Хрумна ми, че бих могъл да й помогна, без да й разказвам за Азазел. Не че тя нямаше да ми повярва, тъй като аз съм човек, чийто думи звучат убедително за всички, освен за такива психари като теб.

Отнесох въпроса до Азазел, който никак не се зарадва.

— Продължаваш да искаш абстрактни неща — измърмори той.

— Ни най-малко — отговорих аз. — Искам обикновена снимка. Трябва само да я материализираш.

— О, това ли е всичко, което трябва да сторя? Ако е толкова просто, защо ти не го направиш? Убеден съм, че си наясно с естеството на уравнението маса — енергия.

— Само една снимка.

— Да, и сигурно с изображение на нещо, което не можеш нито да опишеш, нито да дефинираш.

— Никога не съм го виждал да ме гледа така, както гледа съпругата си. Но имам безгранично доверие в твоите способности.

Разчитах, че подобна похвала ще го подтикне към действие. Но той каза намусено:

— Ти ще трябва да направиш снимката.