Читать «Усмивката, която погубва» онлайн
Айзък Азимов
Айзък Азимов
Усмивката, която погубва
Преди време запитах моя приятел Джордж на чаша бира (той пиеше бира, аз пиех джинджърейл):
— Как е твоето дребосъче напоследък?
Джордж твърди, че винаги има на разположение едно двусантиметрово дяволче. Никога не мога да го накарам да си признае, че лъже.
Той ме изгледа съкрушително и отвърна:
— О, да, ти си единственият, който знае за него! Надявам се, че не си казал на никого!
— Нито думица — уверих го аз. — Напълно достатъчно е, че аз те мисля за луд. Няма нужда друг да си мисли същото и за мен. (Освен това, доколкото знам, той е разказал най-малкото на още поне половин дузина хора за дяволчето, така че няма смисъл аз да проявявам недискретност.)
Джордж каза:
— Не бих искал да притежавам неприятната ти способност да вярваш в нещо, което не разбираш — а ти и не разбираш кой знае колко, — дори и срещу стойността на половин кило плутоний. А онова, което остане от теб, ако моят дявол някога разбере, че си го нарекъл дребосъче, няма да струва и колкото едно атомче плутоний.
— Успя ли да научиш истинското му име? — попитах аз, необезпокоен от тази страхотна заплаха.
— Не. То е непроизносимо от ничии земни уста. Преводът, както той ми обясни, е нещо от рода на: „Аз съм Царят на царете; погледни моите дела, ти могъщи, и се отчай“ — това е лъжа, разбира се — каза Джордж, втренчен в бирата си. — Той е дребна риба в собствения си свят. Затова е толкова отзивчив тук. В нашия свят, с неговата примитивна технология, той има възможност да се прояви.
— Проявявал ли се е напоследък?
— Да, ако искаш да знаеш — отговори Джордж с въздишка и вдигна светлите си сини очи към мен. Проскубаните му бели мустаци бавно се върнаха на мястото си след тайфуна, предизвикан от силното издишване.
Всичко започна от Рози О’Донъл — захвана Джордж, — приятелка на една от моите племенници, общо взето прелестно малко същество.
Тя имаше сини очи, лъчисти почти колкото моите, червеникаво-кафяви коси, дълги и буйни; възхитително малко носле, обсипано с лунички по начин, харесван от всички, които пишат романси; грациозна шия, стройна фигура, умерено пищна, пропорционална и възхитителна с обещанието си за наслади.
Разбира се, всичко това представляваше чисто интелектуален интерес за мен откакто стигнах възрастта, при която се проявява дискретност за точния брой на годините, и сега се обвързвам с последиците на физическото привличане само когато жените настояват за това, което, благодаря на съдбата, се случва не по-често от някой и друг уикенд.
Освен това Рози се беше омъжила и кой знае защо искрено обожаваше мъжа си — едър ирландец, който не се и опитваше да прикрие мощните мускули и лошия си характер. Макар да нямах съмнения, че бих се справил с него на по-млади години, тъжният факт си бе налице — аз вече не съм на тия години, въпреки че не съм ги прехвърлил много.
Ето защо възприемах с известно недоумение склонността на Рози да ме бърка с някоя от близките си приятелки на своята възраст и да ме превръща в обект на моминските си изповеди.
Не че я виня, нали разбираш? Моята природна гордост и фактът, че по външност неизбежно напомням на хората някой или неколцина от благородните римски императори, автоматично привлича красивите млади жени към мен. Въпреки всичко аз никога не съм си позволявал нещата да отиват твърде далеч. Винаги запазвах достатъчно разстояние между Рози и мен, защото не желаех сплетни или преиначени разкази да достигнат да несъмнено огромния и вероятно злонравен Кевин О’Донъл.
