Читать «Усмивката, която погубва» онлайн - страница 5

Рози се ръкува с мен, но не направи опит да ме целуне, което би ме облекчило, ако на бях твърде объркан от нейния вид, за да чувствам каквото и да било облекчение. Тя изглеждаше много разстроена. Изядох половин сандвич, очаквайки да проговори, но тя упорито мълчеше и аз се видях принуден да попитам за причината направо — каква тежка атмосфера на потиснатост цареше наоколо.

— Заради Кевин ли е?

Бях сигурен, че е заради него. Тя кимна и избухна в сълзи. Погалих я нежно по ръката и се чудех дали това е достатъчно. Потупах я разсеяно по рамото и най-сетне тя отрони:

— Боя се, че той ще загуби работата си.

— Не вярвам. Защо мислиш така?

— Ами толкова е подивял, изглежда се държи така и на работа. Не се е усмихвал не помня откога. Не ме е целувал, не ми е казвал нежна дума. Кара се с всекиго и през цялото време. Все е недоволен от нещо и побеснява, когато го попитам от какво. Един наш приятел, който работи на летището с Кевин, се обади вчера. Каза, че Кевин се държи толкова троснато и неприветливо в службата, че и началниците са забелязали. Сигурна съм, че ще загуби работата си, но какво мога да направя?

Всъщност очаквах нещо подобно след последната ни среща и знаех, че просто трябва да й кажа истината — по дяволите този Азазел. Прочистих гърлото си.

— Рози, снимката…

— Да, знам — каза тя, като я грабна и я притисна да гърдите си. — Сямо тя ме крепи. Това е истинският Кевин и аз винаги ще го имам, винаги, каквото и да става.

Тя се разхлипа.

Съзнавах, че е много трудно да кажа това, което трябваше, но нямаше друг начин.

— Ти не разбираш, Рози. Проблемът е в снимката. Сигурен съм в това. Целият този чар и веселост трябваше да дойдат отнякъде. Трябваше да бъдат откъснати от самия Кевин. Не разбираш ли?

Рози спря да плаче

— За какво ми говориш? Снимката е просто фокусирана светлина, филм и други такива неща.

— Обикновено е така, да, но тази? — аз се предадох. Знаех недостатъците на Азазел. Той не би могъл да създаде магията на една фотография ей така, от нищо, но не бях сигурен, че ще мога да обясня на Рози механизма, закона за консервиране на радостта.

— Нека го кажа по друг начин — подех аз. — Докато тази фотография стои там, Кевин ще бъде нещастен, ядосан и злонравен.

— Не ще и дума, тя ще си стои там — опълчи се Рози и решително я върна на мястото й — и аз не виждам защо говориш такива щуротии за едно прекрасно нещо? Слушай, ще направя кафе.

Тя се завтече към кухнята, но аз успях да забележа колко е наскърбена.

Сторих единственото, което можех да сторя. В края на крайщата снимката бях направил аз. Аз бях отговорен — чрез Азазел — за нейните мистериозни качества. Бързо я извадих от рамката, отстраних подложката и скъсах снимката на две, после на четири, после на осем, после на шестнадесет и мушнах късчетета в джоба си.

Телефонът иззвъня точно когато свърших и Рози се втурна в дневната, за да вдигне слушалката. Върнах рамката на мястото й. Тя си стоеше там съвсем празна.