Читать «Усмивката, която погубва» онлайн - страница 6

Чух радостно възбудения глас на Рози да се извисява до писък.

— О, Кевин, колко е чудесно! Толкова съм доволна! Но защо не си ми казал? Да не си посмял никога повече да постъпваш така!

Тя се върна на мястото си, хубавичкото й личице грееше.

— Знаеш ли какво е направил този ужасен Кевин? Имал камък в бъбрека от почти три седмици — имал страхотни болки, ходил на лекар, за малко да го оперират, а не ми казал от страх да не ме разтревожи. Идиот такъв! Нищо чудно, че беше толкова нещастен, а изобщо не му минавало през ума, че това прави мен по-нещастна, отколкото ако знаех на какво се дължи. Честно! Един мъж не трябва да бъде пускан без пазач!

— Но защо си толкова щастлива сега?

— Защото е изкарал камъка. Току-що го изкарал и първото, което направил, било да ми позвъни, което много разумно от негова страна — и почти навреме. Гласът му звучеше толкова весело и жизнерадостно. Сякаш моят стар Кевин отново се е върнал при мен. Сякаш е станал точно както на снимката, която?

След това почти изпищя:

— Къде е снимката?

Бях се изправил на крака, готвейки се да си тръгна. Придвижвах се доста рисковано към вратата.

— Аз я унищожих — измънках. — Затова е изкарал камъка. Иначе…

— Ти си я унищожил? Ти?

Бях вече от другата страна на вратата. Не очаквах благодарност, разбира се; онова, което очаквах, беше убийство. Не изчаках асансьора, а се втурнах надолу по стълбите толкова бързо, колкото можех, а нейният протяжен вой проникваше през вратата и достигаше до слуха ми цели два етажа по-надолу.

Когато се прибрах в къщи, изгорих парчетата от снимката.

Оттогава не съм виждал Рози. Научавах, че Кевин е възхитителен и любящ съпруг, че те са страшно щастливи заедно, но едно писмо, което получих от нея — седем почти несвързани страници, изписани със ситен почерк, — ми даде да разбера, че камъкът в бъбрека напълно обяснявал лошото настроение на Кевин и че неговата поява и изчезване в пълен синхрон със снимката са чисто съвпадение.

Тя отправяше някои доста несправедливи закани срещу мен и, доста неочаквано, срещу определени части от моето тяло, при това използвайки думи и фрази, които, бих се заклел, не е чувала, камо ли да използва.

Предполагам, че никога повече няма да ме целуне — нещо, което по необясними причини намирам за разочароващо.

Информация за текста

Isaac Asimov

The Smile That Loses, 1982

Набиране на текста: Светослав Иванов, 2006

Издание: Айзък Азимов. Азазел. Издателство „Книжен тигър“, 1993 г.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2080]

Последна редакция: 2006-08-10 20:37:57