Читать «Убийство в Ню Йорк» онлайн - страница 93

— Каква емоция беше това, Клер? Гняв?

Тя кимна.

— А какво изигра?

— Удрях някого — отговори тя. — Почувствах се наистина добре.

След малко той каза:

— Отивай си вкъщи, Клер. Отивай си вкъщи и си почини.

Като вървеше по тротоара, тя често спираше внезапно, обръщайки се да види дали някой не я следи. Но тези преследвачи наистина бяха добри, като се изплъзваха от погледа й за част от секундата, преди да се обърне.

Тя си мърмореше:

— Знам, че сте тук.

Спря нарочно и се загледа във витрината на един магазин, сякаш просто съзерцаваше изложеното, взирайки се в отраженията на минувачите.

И нищо.

Влезе в магазина, застана до стелажа с компактдискове и взе един. Кутията бе достатъчно гладка да я използва като огледало и тя я обърна под ъгъл, за да види вратата.

След няколко мига мъжът се появи. Беше с шлифер и кариран панталон. Тя си спомни, че го бе виждала някъде преди. Клер клекна бързо, сякаш си завързваше маратонките.

И тогава в паметта й изплува един спомен. Беше по времето, когато се срещна с Виктор в киберкафето. Мъжът с шлифера, който ги наблюдаваше. По-убедително щеше да е, ако бяхте включили компютъра, детективе.

Тя вървеше след него. Магазинът бе пълен с деца, събрани на групи пред уредбите за прослушване, задръстили проходите, а тя трябваше да бърза, за да не изгуби от погледа си кафявия шлифер. Когато той спря да огледа залата, тя ускори крачките си.

— Защо не ме оставите на мира, скапаняци такива? — изсъска тя достатъчно силно, за да я чуят другите посетители. Хората се обърнаха към тях. Внезапно мъжът се устреми към изхода. Тя тръгна след него. Те вървяха успоредно, разделени само от стелажа с компактдискове. Той хукна да бяга и тя направи същото.

— Сбъркал си човека — крещеше тя след него.

Сега ги гледаха много повече хора. Той стигна до изхода преди нея. Клер го последва навън.

— Ела тук, мухльо такъв!

Но изведнъж чу рязък сигнал зад себе си, нещо като аларма, и когато почти сграбчи ръкава на шлифера, някой я хвана за ръката, една дебела черна лапа се впи в китката й.

Беше един от охраната на магазина. Той посочи към диска в ръката й, същият, който тя използваше като огледало и изръмжа:

— Ние нямаме много каси по тротоарите, лейди. Защо не влезете вътре, докато повикаме полицията?

Тя се опита да обясни ситуацията, за да се отърве, но без никакъв успех. Човекът от охраната само й посочи плаката на стената, където пишеше: „Винаги даваме под съд“, и сви рамене.

— Нулева толерантност — каза той. — Идеята беше наша.

Тя се опита да флиртува, да умолява, да крещи. Нищо не помогна. За своя изненада установи, че веднъж започнала да крещи, не може да спре.

Полицаят, който все пак дойде, беше жена в униформа и беше толкова дебела, че Клер се усъмни дали може въобще да върви пеша. Тя се казваше Райдър и беше подчертано внимателна, докато Клер обясняваше й какво се е случило.

— Знаете ли името на детектива, който ви преследваше? — попита тя, когато Клер свърши.

— Не.

— А откъде знаете, че е полицай?

— Това е дълга история.