Читать «Убийство в Ню Йорк» онлайн - страница 130

— Опитай се да опишеш книгите — каза Кристиан.

\>\> Опиши книгите

Анатомия на меланхолията / Робърт Бъртън Роби / Микеланджело Анатомът / Габриел фон Макс

Полагането на Христос в гроба / Рембранд

Цветя на злото / Бодлер

За строежа на човешкото тяло / Везалий

\>\> Виж Цветя на злото

Нищо не можете да видите. Тъмно е.

— По дяволите!

— Опитай се да намериш лека светлина. Или запали клечка кибрит.

\>\> Запали светлината

В зловещото сияние на засилваща се червена светлина, вие виждате подвързан с кожа том. Кожата е много мека. Като я обърнете, ще видите причината за това. Долу, точно в средата на лицевата корица, има пъпче на млада жена. Кожата беше изкусно обработена, така че вие още можете да забележите розетката от рус мъх, обграждащ пъпчето, като тонзурата на монах-послушник. По-долу, на гърба на тома, по-гъста област от руси косми показва къде е започвал някога венериният хълм.

Пъпчето и косъмчетата около него приличат на цвете. Освен това, тук не е посочено заглавието на книгата.

\>\> Отвори книгата

Вие не можете да отворите книгата. Има малък катинар под формата на змия, захапала опашката си.

\>\> Отключи катинара

Трябва да имате ключ, за да отворите катинара.

— По дяволите! — избухна тя и добави: — Няма значение. Мисля, че знам какво има в книгата.

— Какво?

— Когато бях в болницата, се опитах да разменям книги за четене с един човек. Знаеш ли какво ми каза той? Той ми каза, че чете само книги с картинки.

— Не разбирам — отвърна Кристиан, поклащайки глава.

— Имаш ли екземпляр от „Цветя на злото“?

Той й подаде едно копие от лавицата и тя го прелисти набързо, докато откри страницата, която търсеше.

— Запомни ли я?

— Разбира се. „Мъченицата“. „Сред пищни платове, огледала, флакони…“

Тя взе книгата и зачете:

Сред пищни платове, огледала, флакони и мебели на сласт и грях; сред статуи, табла, одежди благовонни, с разкошни дипли върху тях; сред стая, като в пещ, със спарен въздух вреден, където с клюмнало чело, умиращи цветя издават дъх последен в ковчезите си от стъкло, един труп без глава като река излива кръв алена околовръст — върху възглавката, която я попива подобно зажадняла пръст. Като видения от сянката родени, с вид, който ще ни ужасѝ, главата, с бляскави бижута скъпоценни, и с черни лъскави коси, на нощна масичка лежи като лютиче: и, губещ своите лъчи, взор смътен и мъждив, подобно здрач, личи че угасва в празните очи. Кажи, труп скверен! и за плитките сплъстени повдигайки те, длани свил, кажи, дали върху зъбите ти студени е сетно сбогом залепил? — Далеч от злия свят, далеч от сган със звания, далеч от всеки смешен сноб, спи в мир, спи в мир, о ти, загадъчно създание, спи в мир във своя тайнствен гроб; мъжът ти броди по света, и над съня му кръжи безсмъртният ти лик; ще ти е верен той, и не до утре само, а до последния си миг.