Читать «Убийство в Ню Йорк» онлайн - страница 113

— Ще се омъжваш? — изкрещя Беси поразена. — По дяволите, момиче, та ти го познаваш само от няколко седмици.

— Вече няколко месеца, Беси. Достатъчно дълго.

— През половината от тях ти мислеше, че той е заклал жена си. А какво ще кажеш за разликата във възрастта?

— Кристиан не е стар. Той е просто по-голям от мен.

— Добре — каза Беси. — Сигурна съм, че сексът при вас е страхотен. Защото иначе, по дяволите, не виждам защо ще го правиш.

Клер не отговори.

— Добър ли е, а? — настоя Беси.

— Добър е.

— Трябва ли да бъда шаферка? Пазителка на честта или както там го наричат?

— Не, ако не се подготвиш за полет до Париж. Смятаме да се оженим там.

Беси присви очи.

— Той богат ли е?

— Аз… аз предполагам. Не сме говорили за това.

— Това не е защото…?

— Беси!

— И има американско гражданство, така ли? Значи ти получаваш зелена карта и златна карта. А с какво се занимава?

— Университетски преподавател е.

— Баснословно богат, невероятен в леглото, а също и умен. Със сигурност ли не си тази, която е пречукала първата му жена? Не отговаряй на този въпрос, в тази страна имаш правото да ползваш „петата поправка“. И така, кога е големият ден?

— Веднага, щом приключи сесията. Кристиан има лекции, а аз искам да завърша актьорския си клас.

Когато Етъридж стигна до Кросуейз, той заобиколи погребалното бюро от задната страна и почука на вратата на Харолд. Отвори му Харолд. Беше сам. На Дан му направи впечатление колко уморен изглеждаше погребалният агент. Личеше си, че много страда.

— Как си, Харолд — попита вежливо той.

— Господ вижда всичко — отговори Харолд. Дан забеляза, че в ръцете си той държеше библия.

— Харолд, извинявам се, че те безпокоя. Всъщност бих искал да говоря с мистър Фърниш, ако е тук.

— Глен? За днес той вече приключи. Приключи с… с… — възрастният човек беше физически отпаднал, обаче се съвзе и каза: — Той приключи с Алисия. Обеща, че ще я направи наистина успокоена. Аз исках малко да почета, преди да отида и да поседя при нея.

— Разбира се — каза Дан. — Имаш ли му адреса?

— Трябва да го имам. Той е в офиса, записан на пейджъра ми. Аз ще…

— Не се безпокой — побърза да каже Дан. — Нямах намерение да те безпокоя, Харолд. Сам ще го взема.

— Ще ти трябва ключа — каза погребалният агент, тършувайки в джоба на жилетката си. — Ето го. Глен заключи, като си тръгна.

Етъридж взе ключа и тръгна към вратата на погребалното бюро. Офисът беше отдясно и той успя да види пейджъра върху шкафа с картотеката, но нещо го накара да продължи и да хвърли първо бърз поглед на предоперационната стая.

Той влезе и запали осветлението. Големите флуоресцентни лампи светнаха навсякъде една след друга, леко трепкайки и заливайки стаята със светлина. Те осветлиха гротескната гледка на пода.

Етъридж искаше да раздели телата на момичетата, искаше да ги откъсне едно от друго, но знаеше, че не може. Не и преди да бъдат заснети.

Да, заснети. Дан си спомни за капачката от фотоапарата, която бе намерил на пода, и помисли, че криминалните инспектори няма да са първите, които ще заснемат това място.