Читать «Убийствата на реликвата» онлайн - страница 51

— Хайде, Шалот! — прогърмя гласът на адския крал. — Кажи ни отговора!

— Отговора! Отговора! — подхванаха монотонно неговите приятели и затропаха по масата с чашите си като немирни ученици.

— Много е лесно — отвърнах аз, отблъснах стола си назад и се изправих. — Мъжът трябва да прекоси реката четири пъти. Първо пренася пилето и се връща да вземе зърното. После пренася зърното и се връща с пилето. Оставя пилето и пренася лисицата на отсрещния бряг, където я оставя със зърното. Най-накрая се връща да вземе пилето. В нито един момент — заключих победоносно — лисицата не остава сама с пилето, нито пък пилето остава само със зърното.

Господарят ми изръкопляска. Останалите се почесваха объркани по главите, опитвайки се да проумеят решението на гатанката. Хенри ме гледаше свирепо, свъсил вежди.

— Правилно, Роджър — избоботи той. — Явно няма да бъдеш чучело. А сега виж каква награда съм ти приготвил!

Кралят щракна с пръсти на един слуга, който отиде до най-отдалечената врата на стаята и я отвори. Чух гръмовен като камбана лай и дращене на нокти по покрития с каменни плочи под. После в стаята влезе най-рунтавото и най-грамадно ловджийско куче, което някога съм виждал. Двама слуги едва го удържаха за кожената му каишка. Кучето полетя като стрела право към Хенри, скочи на масата, разбута каните и чиниите, докато се мъчеше да оближе лицето на тлъстия кучи син. Естествено, Хенри се наслаждаваше на обожанието на кучето и на властта си над него. Хвърляше парчета месо в устата му и дори му даде да пие от чашата си за вода. Дамите се разпищяха от удоволствие, когато го почеса зад ушите.

— Добро момче! — извика той. — Добро момче, долу!

Хенри Норис, окуражен от дружелюбното поведение на кучето, се наведе, за да му подаде парче месо. Промяната, която настъпи у грамадния мастиф, беше поразяваща. Той присви уши, устните му се отдръпнаха и разкриха огромните му зъби. В живота си не бях виждал Норис да се движи толкова бързо. Хенри погали кучето, усмихвайки ми се злорадо.

— Това е подаръкът ти, Роджър!

Седях като втрещен. Кучето беше гигантско — най-малко шест-седем стъпки от носа до върха на опашката. Високо беше четири стъпки, имаше мръсна сива козина, огромна глава и хищни челюсти. Когато кралят проговори, кучето извъртя глава, провесило език, и отправи блесналия си поглед към мен. Какво можех да сторя? Да отхвърля пред всички подаръка на краля, щеше да се приеме като обида към негово величество, а и ако го сторех, един Бог знае какви други удоволствия ми беше приготвил Хенри.

— Това е прекалено — прошепна господарят ми.

— Изведете го! — провикна се Хенри. — Отведете Кастор някъде другаде! А ти, Роджър, върви да се сприятелиш с подаръка си!

Дощя ми се да се втурна право към най-близкия нужник, но умишлено се бях въздържал от прекомерно пиене. Спомних си думите на Корнелий и докато кралят се разсейваше, взех парче месо от чинията, отворих кесията си и поръсих месото с малко от праха, който ми беше дал предводителят на Нокталиите. Имаше наситен и сладък мирис. Затворих очи и се помолих да не е отрова. Уолси беше покрил долната част на лицето си с ръце. Пръстите на Бенджамин се плъзгаха към камата му. На Ан Болейн вече не й беше до смях. Дори Норис се наведе и прошепна нещо в ухото на краля. Кралят обаче остана неумолим. Изведоха огромния мастиф Кастор и аз трябваше да го последвам.