Читать «Убийствата на реликвата» онлайн - страница 52

Към преддверието водеха две врати. Щом пристъпих в него и двете се затвориха и заключиха зад гърба ми. Слугите, които държаха Кастор, ме изгледаха със съчувствие, освободиха кучето от повода и ме оставиха сам с него, скривайки се зад по-отдалечената врата. Помещението беше опасано от свещници, чиято светлина правеше сянката на кучето върху стената огромна. Чуйте сега голямото прозрение на Шалот. Аз, който съм бил преследван от вълци, леопарди, а на няколко пъти и от плъхове-човекоядци, все пак смятам, че най-свирепото животно на земята си остава човекът. Да не говорим, че знаех доста за кучетата — внимавах да не правя резки движения и се стараех да го гледам право в очите. Кучето имаше добро сърце. Не ми се нахвърли, ами легна, вирна глава с изплезен език и впи поглед в мен. Аз също се приведох и извадих парчето месо от кесията си. Беше крехко и се късаше лесно. Кастор се изправи. Протегнах ръка.

— Хайде, момчето ми — промълвих. — Не изяждай стария Шалот. Ето ти едно сочно парче месо.

Кучето пристъпи към мен. Спря, подуши месото и от огромната му уста се проточиха лиги. Месото изчезна, дадох му друго парче. Всеки обича месо, но Кастор ги лапаше, все едно животът му зависеше от това. Най-накрая изяде всичко и започна да ближе ръцете ми. Изръмжа. Сякаш ръмженето идваше направо от стомаха му. Изправих се и го погледнах отгоре.

— Как смееш! — казах аз с твърд глас. — Седни!

Той седна и заскимтя подкупващо, с умоляващи очи. Отворих кесията, която Корнелий ми беше дал. Поръсих малко от праха по пръстите си и му позволих да ги оближе.

— Добро куче!

Тръгнах към далечния край на помещението. Кучето ме последва.

— Седни! — извиках.

Кучето падна като фустата на някоя лека жена.

— Стани!

Кастор наостри уши и размаха опашка, гледайки ме настоятелно.

— Ела тук! — щракнах с пръсти.

Видях, че се готви за скок.

— Не, ходом!

Казвам ви, това куче имаше десет пъти повече ум в главата си от моя калелан и всичките му енориаши, взети заедно. Кучето се приближи, близна върха на ботуша ми и легна на земята. Забравих за Хенри и за неговите ухилени придворни, изпълнени с презрение. Приятелите ми се брояха на пръсти и в тази мрачна зала изведнъж осъзнах, че съм си спечелил още един, който ще ми е верен до гроб.

Да можехте да видите със собствените си очи какво последва! Върнах се в кралската банкетната зала с Кастор, който пристъпваше зад мен. Казах му „Долу!“ и той седна. Когато Хенри го повика, Кастор, Бог да го благослови, не го удостои дори с поглед. Придворните се смееха и ръкопляскаха. Към нас полетяха кесии със сребро. Дори старият Хенри благосклонно призна поражението си. В знак на задоволство ме замери с чашата си и едва не ме улучи в главата.