Читать «Убийствата на реликвата» онлайн - страница 49

— Харесваш ми, Шалот — хлътналите му очи се взряха в моите.

— Благодаря ви много — отвърнах смутен.

Зачудих се дали Корнелий не е от онези, дето си падат по момчета. Знам, че не съм кой знае какъв хубавец, но има хора, които не подбират!

— Трябва да вървя — заявих му.

— Харесваш ми, Шалот.

— Да, без съмнение — казах. — Аз също много ви се възхищавам.

— Имах брат, който много приличаше на теб. Беше кривоглед с едното око и пакостливият му дух кипеше като ейл в бъчва. Умря от чума в Инсбрук.

Хлътналите му очи продължаваха да ме гледат, без да мигнат.

— Бъди много предпазлив — продължи Корнелий. — Вашият крал е… Как му казвате вие? Луд за връзване?

— Глупости — отвърнах му. — Той е един от най-мъдрите мъже в християнския свят.

Корнелий се ухили.

— Прочети това на връщане — той ми подаде парче пергамент.

Тръгнах към вратата.

— Шалот, вземи и това — Корнелий се приближи и пусна в ръката ми торбичка.

Опипах я внимателно и установих, че съдържа някакъв прах.

— Когато спечелиш наградата си, това ще ти потрябва!

Погледнах го слисано.

— По-добре тръгвай.

Тръгнах надолу по стълбите към приземния етаж, където ме чакаха Кемп и останалите. По средата на пътя спрях и разгънах парчето пергамент. Почеркът беше ситен и четлив, с идеално изписани букви. Прочетох го веднъж, после още веднъж, ухилих се и го върнах в кесията си. Вече знаех отговора на гатанката, която Големия звяр ми беше задал!

Върнахме се в двореца точно преди залез. Великият кучи син беше настроен за гуляй. Беше прекарал следобеда в лов със соколи из мочурищата, така че беше в добро разположение на духа и продължаваше да се прави на велик държавник, отдал се на своите любими удоволствия. Срещнахме се в същата стая, но този път вътре бяха наредени маси, покрити с копринени покривки и украсени с най-красиви сребърни съдове. Хенри седеше на челно място на масите, подредени във формата на подкова. Беше облечен в кадифе, а шапчицата на главата му беше небрежно килната на една страна. Там бяха старите му другари — Норис и Брандън, графът на Съфолк, придружени от своите дами. Една красавица привлече погледа ми. Беше висока, елегантна, с тъмна коса и бледо лице. Носеше тъмнозелена дреха и беше изключително привлекателна. Приличаше на прекрасно видение, на богиня, която се явява на ловците сред тъмните горски дебри. Имаше гарваново черни вежди и чувствен поглед. Ан Болейн! Макар да лежи в гроба вече повече от шейсет години, заровена дълбоко под студените каменни плочи на църквата „Сейнт Питър ад Винкула“ в Тауър, аз си спомням до последната подробност как изглеждаше онази вечер. Беше едновременно скромна и дръзка, сдържана и съблазнителна. Говореше тихо и ненатрапчиво, но приковаваше погледите и вълнуваше сърцата. Всеки път, когато великата Елизабет ми дойде на гости, й казвам, че майка й беше жена до мозъка на костите си. Несравнима красавица! Смъртен грях в рокля като Елена от Троя! Очевидно беше, че Хенри е заслепен от нея. Перчеше се и търсеше одобрението й за всяка своя постъпка. Свела поглед, тя отвръщаше с нежен и гърлен смях. Завидях на Хенри не на шега. Забелязах и друго — Ан държеше ръкавите на роклята си спуснати над ръцете си, за да прикрива шестия си пръст. Години по-късно, когато бяхме насаме, тя ми позволи да го огледам внимателно. Не беше кой знае какво — малък израстък на дясната ръка, за който враговете й казваха, че бил дяволска бозка, от която кърмела приближените си. На Ан обаче не й трябваха подобни вещерски шмекерии — можеше да омае всеки само с една целувка!