Читать «Убийствата на Бялата роза» онлайн - страница 97

Въпреки болката го зяпнах.

— Дионис ли? — попитах. — Кой е той?

— „Сен Дьони“, разбира се — засмя се монахът. — Използвам латинското му име. Знаеш ли къде е манастирът?

Той ми стисна ръка и излезе от кръчмата. Повече никога не видях човека, който ми спаси живота. Знаете ли, докато дебелият Хенри не разруши манастирите, винаги съм имал слабост към францисканците. Не само заради добротата на Йоаким, но и защото тази случайна среща ми помогна да разгадая стиховете на Селкърк и ужасните убийства, предизвикани от тях. Щом Йоаким си тръгна, кръчмарят прояви неочакван интерес към мен. Приближи се и се надвеси с престорено нажалено изражение.

— Мосю, нападнаха ли ви?

— А, не — саркастично отвърнах аз. — Просто няколко френски здравеняци ме поздравиха с добре дошъл в този забравен от Бога град! — Изправих се. — Трябва да се прибера в стаята си.

— Мосю! — негодникът ми препречи пътя, а двама от биячите, които винаги държеше в кръчмата, за да разбиват главите на шумните гуляйджии, застанаха зад него. — Мосю, стаята ти е била претърсена. Не знам от кого. Багажът и среброто ти ги няма!

— По дяволите! — изръмжах аз, но кръчмарят се закле, че е невинен и двамата биячи го подкрепиха. Той се надвеси още по-близо над мен и ме попита какво прави англичанин в Париж.

— Ти да не си бил любовник на този Селкърк? — попита негодникът.

(По онова време не разбрах за какво говори. Винаги съм бил страстен поклонник на нежния пол, но след като си се запознал с хора като Кристофър Марлоу, на никого не можеш да вярваш. О, да, познавах драматурга Марлоу и му помогнах да постави пиесата си „Едуард II“. Горкият Кит! Добър поет, но неопитен шпионин. Бях с него, когато умря. Намушкаха го с нож в кръчмарски бой за едно хубаво момче.)

Трябваше да напусна „Златният петел“ и се оказах без пукната пара, мръзнещ в една парижка улица, без багаж или сребро. Мислех да отида в „Сен Дьони“, но каква полза? По-важно беше да си намеря подслон, храна и допълнителни дрехи. Чудех се дали да не последвам Йоаким, но бях уморен и изтощен след побоя. Явно посещението ми в магазина „При чукалото“ беше предизвикало нападението, затова не посмях да се върна там. Клекнах насред уличката и се помолих Бенджамин да се появи отнякъде.

Горкият стар Шалот! Сам-самичък в Париж, в чужд град на прага на зимата, без пари, гладен, без нищо освен дрехите на гърба си. Отначало се прехранвах с ума си. Станах разказвач: боядисах си лицето, задигнах една пищно избродирана роба и тъй като не знаех добре френски, се преструвах на пътешественик, който наскоро се е върнал от загадъчните Индия и Персия. Заставах на края на един от мостовете над Сена и със запъване разказвах истории за гори, толкова високи, че пронизват облаците.

— Те — виках аз — са пълни с рогати джуджета, които се движат на стада и на седем години вече са стари.

Изкарах няколко су, затова напънах въображението си и съчиних, че съм срещал брамини, които са се самоубивали на погребални клади; хора с глави на маймуни и тела на леопарди; великани с едно око и крак, които тичат толкова бързо, че можеш да ги хванеш, само ако заспят в скута на девица. Постепенно умът ми се изостри, а и научих по-добре езика, докато разказвах историите си. Бях срещал амазонки, които плачат със златни сълзи, пантери, които могат да летят, дървета, чиито листа са от дърво, змии, дълги десет метра, с очи от блестящ сапфир.