Читать «Убийствата на Бялата роза» онлайн - страница 96

Пол Дохърти

В живота няма по-беззащитно и смешно нещо от мъж с панталони около глезените и запретната риза, унесен в мисли. Тримата побойници ме бъхтеха и блъскаха главата ми в дървените летви. Разбира се, аз се съпротивлявах като истински лъв, но мечът и камата ми бяха на тавана, а и кой в кръчмата би чул виковете ми?

След няколко минути тялото ми беше покрито с рани от главата до петите. Двама от побойниците ме хванаха и ме притиснаха към оградата, а аз успях само да изкрещя от ужас, когато видях как водачът им вади дълъг тънък стилет и разтваря ризата, за да оголи гърлото ми. Той каза нещо на френски за магазина „При чукалото“. Видях злобата в очите му и разбрах, че засега само са си играли с мен: истинското им намерение беше да ме убият.

Изкрещях още веднъж, не знам кого виках. Бенджамин? Майка си? Бавачката? Уолси? Който и да е! Ножът приближаваше и докосна шията под лявото ми ухо.

— Твърде млад съм да умра! — извиках.

(Виждам как негодникът капелан отново се смее. Да не мисли, че е забавно? Вижте, аз не съм герой, а и вие да сте със смъкнати гащи и трима грубияни да се канят да ви убият, бихте изкрещели!)

Затворих очи, но внезапно вратата на нужника се отвори и на нея застана огромен като планина човек. Той изрева нещо на френски на тримата главорези, размахвайки грамадна тояга. Те го погледнаха и прескочиха оградата бързо като плъхове, скачащи от потъващ кораб. Аз се свлякох и седнах в калта и мръсотията. Колосът се надвеси над мен. Видях широко, весело лице с набола брада и мустаци.

— Кой си ти? — прошепнах.

Мъжът се изправи и аз видях дълго кафяво расо на францискански монах, препасано с груб шнур и дървено разпятие, което висеше на парче връв около врата му.

— Аз съм брат Йоаким — представи ми се той с глас като гръмотевица.

— Ти си свещеник!

— Аз съм францисканец от братството на майотените.

— Знам какво е францисканец, но майотен?

— Няма значение!

Той ме изправи с яките си ръце, нареди ми да се приведа в приличен вид и почти ме отнесе обратно в кръчмата. По негова нареждане кръчмарят отвори бъчва с хубаво вино и ни донесе купа вода. Йоаким почисти лицето и раните ми от мръсотията, докато аз жадно поглъщах гъстия червен кларет. Може би трябваше да се досетя, че нещо не е наред; кръчмата беше странно тиха, прислужницата беше изчезнала, а кръчмарят изглеждаше твърде зает, за да ни обръща внимание.

— Имаш ли нужда от още помощ? — попита Йоаким.

— Не — промърморих.

— Тогава ще си тръгвам — гръмогласно обяви монахът. — Трябва да посетя светилището на благословения Дионис.