Читать «Убийствата на Бялата роза» онлайн - страница 99
Пол Дохърти
Живеех като просяк, задигах каквото мога, но дойде зимата — не само подранила, но и жестока, една от най-студените зими от десетилетия. Пътищата бяха затрупани и храната в Париж започна да свършва. Дори охранените земевладелци, войниците-побойници и пристегнатите в талията съпруги на търговци започнаха да гладуват. Пазарите се опразниха, а храната, която беше останала в Париж, струваше по-скъпо и от злато. Първи измряха старците, просяците и инвалидите; замръзваха, както стояха, облегнати на опиканите стени. После бебетата, младите и слабите. Убийствените снежни вихрушки не спираха. Сена замръзна и близките гори, обикновено източник на храна, сега родиха нов кошмар. Големи рошави вълци се събираха заедно, излизаха от ледения мрак между дърветата и пресичаха Сена на глутници, за да ловуват в предградията. Нападаха кучета и котки, убиваха куците просяци. Започнаха дори да копаят в гробищата и да измъкват прясно заровените трупове. Въведен беше вечерен час, стрелци с арбалети обикаляха из града, а входовете към главните улици бяха преградени с дебели вериги.
Мислех, че съм в безопасност. Бях изтощен от недояждане, но имах нож и все още можех да се движа из града. Естествено бях чувал всякакви истории и една сутрин видях кървава следа там, където вълците бяха нападнали и отнесли старата просякиня, която обикновено клечеше на ъгъла на улица „Сен Жак“. Една нощ стоях на малка уличка, приличаше по-скоро на тясна тъмна пътека. Нощното небе беше ясно и звездите примигваха като скъпоценни камъни върху кадифето на мрака; улиците, покрити с лед и втвърден сняг блестяха и сияеха под бледата светлина на луната. Бях заспал, сгушен край стената на църквата „Сен Никола“ дълго след вечерния час, устните ми бяха сини, а зъбите ми тракаха от студа. Събудих се, викайки от болката, която сякаш беше превърнала цялото ми тяло — от глава до пети — в жива рана. За стотен път ругаех Бенджамин и отчаяно се чудех какво му се е случило. Разхождах се замаян, за да не замръзна и странни видения изпълваха ума ми: виждах Селкърк, който пее в поле от бели рози, изцапани с кръв; майка ми, приклекнала на стъпалото, както правеше, когато си играех и тичах към нея — но когато се приближих, видях една саката старица с отворени очи и замръзнало посиняло лице. Когато я побутнах, тя просто падна по очи.
Продължих напред, опитвайки се да се стопля. Улиците бяха тъмни, заледени и неравни, а жестокият леден вятър завърташе снега във внезапни вихрушки. Видях група хора да вървят към мен в непрогледния мрак. Бяха прокажени жени, нещастници от болницата „Сен Лазар“, дузина умиращи ужасни създания, чиито тела вече гниеха. Те се увиха плътно в мръсните си дрипи и ми изкрещяха да се махна, зловонният им дъх замръзваше по сините им устни. Вървях по улица „Карбиер“, когато чух първия протяжен вой; вълците се бяха върнали в Париж и търсеха плячка.