Читать «Убийствата на Бялата роза» онлайн - страница 98
Пол Дохърти
Най-накрая и парите, и историите ми свършиха, затова продадох наметалото си и събрах няколко дреболии: кости, парчета от съдове и някой и друг парцал. Станах продавач на реликви, горд собственик на част от ризата на малкия Иисус, играчка от детството му (Бенджамин щеше да се гордее с това) и косъм от брадата на Свети Петър, който лекува треска или болно гърло. Имах ръката на Аарон и когато някой я изгори на шега, смених историята и казвах, че пепелта е от жаравата, на която е умрял мъченикът свети Лаврентий. Спечелих малко пари, но недостатъчно. Париж беше пълен с мошеници, картоиграчи-измамници, разбойници, играчи на зарове, сводници, крадци на коне, побойници, фалшификатори на монети — истински деца на крилатия Меркурий, лъжливият покровител на крадците и политиците. С две думи, конкуренцията стана прекалено оспорвана и аз започнах да скитам гладен по вонящите улици.
Париж може да е вдъхновение за поетите и трубадурите, но не го помня като легендарната Атина на Запада. Спомням си само сиво, мрачно небе и тъмната Сена, която бърза под мостовете; високи къщи с островърхи покриви, които се издигаха от калдъръма и се накланяха една към друга като пияни, защото всеки следващ етаж се издаваше по-напред от предишния; тесните криволичещи улици на Латинския квартал; хаосът от издигащи се фронтони и боядисани покривни плочи, фронтоните на по-ниските етажи бяха украсени с фантастични скулптурни изображения на воини или екзотични животни. Да, опознах ги добре, докато се промъквах покрай тях като гладна лисица в празна кухня. Над мен ярките табели на кръчмите скърцаха на вятъра, сякаш се подиграваха с глада ми. На всеки кръстопът имаше каменни чешми, чийто безценен запас от вода беше пазен от войници. Веднъж спрях да се помоля пред статуята на някакъв светец на един ъгъл и забелязах лампата, която гореше пред нея. Откраднах свещта и я продадох за комат хляб и чаша вода на една кръчмарка.
Четвъртата неделя от коледните пости дойде и отмина. Бенджамин ми беше казал, че ще дойде в „Златният петел“ и аз ходех там всяка сутрин и вечер, но от него нямаше и следа. Ругаех го. Опитах се да поговоря с кръчмаря, но бях прогонен, защото приличах на дрипав, миризлив просяк. Умът ми, някога остър като бръснач, се замъгли и обърка. Струваше ми се, че виждам Селкърк, а проклетите му стихчета се въртяха в главата ми:
(Викарият бърше сълзите си. Дано не ми се присмива!)
Спях на гробищата или по стълбите на църквите и се събуждах изтощен и болен от глад, от клетвите на войниците, подигравките на пътуващите търговци и актьори, от тропането на копита и влудяващия звън на стотици църковни камбани. Лондон вони, но в Париж е още по-лошо. Смрадта там е ужасна; улиците са покрити с кал и изпражнения, а вонята се засилва и от други отпадъци, които миришат, сякаш навсякъде са поливали със сяра.
