Читать «Убийствата на Бялата роза» онлайн - страница 95

— Не мога да помня всички, мосю — една сребърна монета освежи паметта му. — А, да — отвърна той, издишвайки винени пари в лицето ми, — шотландският доктор — тънък като върлина с рошава червена коса. Той и глупавите му стихчета! — Кръчмарят сви рамене. — Беше тук известно време. Но после дойдоха други англичани и го отведоха.

— Какво правеше Селкърк? — попитах аз. — Преди да го арестуват.

Кръчмарят направи гримаса.

— Стоеше в стаята си, излизаше…

Размърдах се гневно и той облиза устни.

— Мисля, че ходеше в „Сен Дьони“ — продължи той. — В абатството. Или в „Нотр Дам“ — той вдигна мръсния си пръст пред устните. — Винаги носеше едно ковчеже, вехто и очукано, но го пазеше като живота си.

— Какво имаше в него?

— Не знам.

— Англичаните, които дойдоха за Селкърк, намериха ли ковчежето?

— Мисля, че не. Претърсиха стаята му и се ядосаха, защото не успяха да открият нищо. Селкърк им се присмиваше, скачаше нагоре-надолу из кръчмата и дърдореше безсмислици, затова го удариха по главата и го отведоха. Тогава го видях за последен път.

Не можех да науча нищо повече от кръчмаря, затова започнах да разпитвам останалите клиенти, един просяк, който хленчеше за подаяния до вратата и мърлявия прислужник, но те само повториха думите на кръчмаря. Единствената следа (която тогава пренебрегнах) беше интересът на Селкърк към абатството „Сен Дьони“ в северната част на града. Възнамерявах да отида там, когато започнаха злополучията ми.

Муди ми беше дал един пакет. Аз, разбира се, го бях отворил. Вътре имаше само парче скъпа кървавочервена коприна, поръбена по краищата — шарф, който някоя дама да носи около гладката си закръглена талия. Ухаеше приятно и това ми напомни нещо, но не можех да се сетя какво. Както и да е, отегчен от престоя си в „Златният петел“, реших да отида в магазина „При чукалото“ на Рю дьо Моан и да оставя подаръка на Муди.

(Да, да, малкият ми капелан е прав. Той сви тънките си устни и предположи истинските ми намерения: ако не бях толкова отегчен, щях да продам плата. Ще ми се да го бях направил!)

Открих Рю дьо Моан и влязох в малкото аптекарско магазинче, но бях разочарован. Там нямаше никаква мадам Еглантин, а само един старец, който бърбореше като сврака; той взе пакетчето и каза, че ще го предаде на дамата следващия път, когато дойдела в аптеката. Казах му кой съм и къде съм отседнал и забравих за цялата история. Два дни по-късно седях в кръчмата с една полупияна прислужница. Тя се притисна към мен, пръстите й опипваха дюкяна ми, но аз знаех, че търси кесията ми. Ръката ми галеше мощните й рамене и сочни гърди, които се подаваха от мръсния, но дълбоко изрязан корсаж. Трябваше да прекъсна удоволствието си, за да се облекча и отидох в нужника зад кръчмата, който представляваше една дупка в земята, обградена с разнебитена дървена ограда и врата, която не се заключваше отвътре. Клечах там, размишлявайки за бъдещето, когато вратата внезапно се отвори. Три фигури с лица, скрити от шапки с широки периферии ме хванаха и започнаха да ме бият като псе.