Читать «Убийствата на Бялата роза» онлайн - страница 94

— Не мисли за Скозби, Роджър. Развесели се. Ще се срещнем в Париж и ще бъдем у дома за Коледа — той се усмихна и аз долових закачката в гласа му. — Каквото и да стане, Роджър, ние успяхме. Самата кралица Маргарет ни поздрави. Подобна похвала — сухо добави той — не може да се отмине с леко сърце.

Представих си тлъстото подуто лице на кучката и това донякъде ме развесели.

— Помни, Роджър, ще дойда в „Златният петел“ преди Коледа. Бъди там!

Той стисна още веднъж ръката ми, обърна коня си, препусна в лек галоп и изчезна от погледа ми.

Нямах друг избор, освен да поема на юг. Мислех да мина през Ипсуич и да поднеса най-горещите си почитания на мистрес Скозби, но това щеше да бъде твърде опасно. Скозби беше станал причина за смъртта на майка ми, едва не накара да ме обесят и аз реших, че едно по-изтънчено отмъщение ще ми се услади повече. Затова продължих на юг по широкия път, който се вие край хълмовете към Дувър. Когато погледна назад, си мисля, че бях доволен, макар и да ми беше тъжно, че се разделям с Бенджамин. Да, лудориите на младостта!

Глава девета

Влязох в Дувър на смрачаване, точно когато небето потъмня и дъждът започна да капе върху украсената ми с пера шапка. Отседнах в пълен с бълхи хан, докато навън морето кипеше под внезапно връхлетялата буря. Призори времето се беше пооправило, макар морето още да беше бурно и на повърхността му, набраздявана от свирепия вятър, да се издигаха белите гребени на вълните. Една платноходка ме откара до кораба, който рязко се издигаше и снишаваше в пристанището. Божичко, изглеждаше толкова жалък и крехък! Прекарах деня на котва и това беше единственият случай в живота ми, когато исках да умра.

На следващият ден идиотът капитан реши да опита да излезе в открито море. Предадох се. Стоях в тъмното и повръщах, докато корабът се мяташе диво сред вълните. Молих се на всеки светец, за когото се сетих, и когато стигнахме Арфльор, дълго време си почивах в един хан на морския бряг. След няколко дни се възстанових, времето рязко се промени и аз се отправих на път през плодородните поля на Нормандия. Пътувах една седмица докато влязох в Париж през вратата „Сен Дьони“. Отначало градът ме очарова: просторните ливади и тъмнозелените гори край стените; вятърните мелници, замъците и дворците, бързо построени в новия италиански стил с фасади от сив камък, високи сводести прозорци и елегантни колони.

Познанията ми по френски бяха доста по-добри, отколкото си мислеше Бенджамин. Скоро започнах да се ориентирам и по широките булеварди, и по смрадливите, пълни с плъхове улички. Париж е град, който вибрира като опашката на съскаща змия. Пълен е с интриги, тайни заговори и търговци, които могат да одерат кожата и на просяк. Парите ми започнаха да намаляват, но най-накрая открих „Златният петел“, мръсна двуетажна постройка, която се намираше в началото на една от уличките от другата страна на Големия мост, срещу изящно украсената катедрала „Нотр Дам“.

Кръчмарят беше недовиждащ мъж с мазна, сплъстена коса и лице, обсипано с дупки като пътя, който минаваше покрай кръчмата. Наех една таванска стая, представяйки се за английски студент от Кеймбридж. „Златният петел“ беше от местата, където те приемат за този, за когото се представяш, а стойността ти зависи от това колко злато или сребро имаш в кесията. След два-три дни почерпих кръчмаря с гарафа от собственото му вино — сквернословният негодник избра скъпа, запечатана гарафа, а не обикновения разреден оцет, който предлагаше на повечето си посетители — и го попитах за Селкърк. Той ми хвърли отегчен поглед и поклати глава.