Читать «Убийствата на Бялата роза» онлайн - страница 89

— Не го е убило? — повторих.

— О, не — прошепна Бенджамин. — Смъртоносната рана е някъде другаде. — Той обърна трупа по корем и посочи към голяма грозна дупка в основата на гръбнака. — Бил е убит изотзад. Някой се е промъкнал откъм гърба му и е забил меч под задната част на бронята, прекъсвайки гръбначния стълб. — Бенджамин посочи тила на мъртвеца. — Подозирам, че тези рани се дължат на това, че по време на битката са газили тялото му.

— Но това ли е кралят? — попитах аз. — Това ли е Джеймс?

Бенджамин обърна тялото по гръб.

— Погледни бедрата, Роджър. Виждаш ли някакви белези?

Взех една факла от стената и се наведох, бърчейки нос от неприятната миризма. — Няма ожулвания — отбелязах. Станах и минах от другата страна. — Кожата му е бяла и гладка като на бебе.

Бенджамин се усмихна и взе факлата от мен.

— Изправи се, Роджър. Вдигни си ризата и свали желязната верига.

Послушах го, чувствайки се странно да стоя полуоблечен в присъствието на мумифициран труп. Бенджамин притисна студената си кама към корема ми.

— Веригата е оставила леки следи тук, но те скоро ще изчезнат. Къде всъщност те боли?

Посочих бедрата си, по-точно дясното, което беше поемало тежестта на веригата. На него имаше грозен белег. Бенджамин прибра камата си.

— Всичко е ясно, Роджър — ти носи тази верига само няколко дни и тя е оставила следи. Предполага се, че крал Джеймс е носил своята поне двадесет години. Резултатът от постоянното търкане със сигурност би личал върху кожата му.

Подскочих, когато един от капаците изтрака.

— Хайде, господарю — прошепнах. — Да се махаме оттук. Видяхме достатъчно!

Завързах връзките на панталона си, свалих ризата, доволен да се защитя поне донякъде от нечовешкия студ, който цареше в онази ужасна стая. Лекичко побутнах с крак трупа.

— Не са ни нужни повече доказателства, господарю. Този мъж може да се е бил при Флодън, но не е крал Джеймс. По тялото му няма ожулвания от верига.

Бенджамин седна на едно от магаретата, подпря се на ковчега и потри брадичката си.

— Господарю — настоях, — трябва да тръгваме.

Увихме трупа в савана и благоприлично го върнахме в ковчега, а после здраво затворихме капака. Бенджамин внимателно угаси факлите и аз почти го изблъсках през вратата, радостен да се отдалеча от миризмата на непогребан мъртвец. Икономът ни чакаше в подножието на стъпалата.

— Видя ли всичко, което искаше, мастър?

Бенджамин пусна две сребърни монети в ръката му.

— Да. И помни, не казвай на никого за това, макар че тук едва ли има някой.

Човекът преглътна нервно.

— Не е точно така, мастър. Кралят замина, но…

— Кой е тук? — рязко попита Бенджамин.