Читать «Убийствата на Бялата роза» онлайн - страница 91

Тя ме погледна и забеляза желязната верига в ръката ми.

— Затова ли дойдохте, да видите трупа?

— Да, ваше величество, по поръчка на чичо ми.

Катерина кимна.

— Аз бях регентка, нали знаеш — почти прошепна тя. — Аз изпратих стария Съри на север, за да смаже Джеймс при Флодън.

— Ваше величество — обадих се аз, — ние видяхме трупа. Ще бъдете ли така любезна да ни отговорите на няколко въпроса?

Бенджамин ме погледна изненадан, но, честно казано, ми беше омръзнало от тези увъртания, а Катерина изглеждаше най-дружелюбният човек, когото бяхме срещнали от началото на тази кошмарна история. Кралицата се усмихна и леко ме щипна по бузата.

— Чувала съм за теб, Шалот — промърмори тя. — Кардиналът описваше приключенията ти и се смееше, докато сълзи не потичаха по бузите му.

— Радвам се, че съм го забавлявал — отвърнах саркастично.

(Повярвайте ми, старият Уолси имаше повод да поплаче искрено за мен, преди да завърши земния си път.)

Катерина ни направи знак да влезем в залата и ние седнахме до прозореца. Бенджамин промърмори молбата си — никой друг да не разбира за посещението ни. Кралицата се усмихна топло. Малката Мери седеше до нея като кукла, лапнала мрачно палеца си.

— Какви са въпросите ти, сеньор Шалот?

— Ваше величество, как изглеждаше трупът, когато го донесоха на юг?

— Като кървава каша — отвърна тя. — Едната страна на лицето беше обезобразена. Балсаматорите работиха усърдно от момента, когато го донесоха тук. Кралското наметало беше подгизнало от кръв. Изпратих го на Хен… на краля във Франция като знак за голямата ни победа. — Тя погледна през стъкления прозорец. — Не трябваше да го правя — прошепна.

— Ваше величество — попитах отново, — сигурна ли сте, че това беше тялото на шотландския крал?

Катерина сви рамене.

— Не съм срещала Джеймс, докато беше жив, как бих могла да го разпозная мъртъв? Носеше пръстен на дясната си ръка, наметалото и бронята бяха кралски. — Тя направи гримаса. — Тялото беше обръснато, но брадата и мустаците му бяха червени. Съри каза, че бил Джеймс, но съм чувала да твърдят обратното.

— Но нямаше верига? — настоях аз.

— А, веригата — промърмори тя. — Не, нямаше верига. Но ще ви кажа нещо — дори ако трупът не е на Джеймс, самият Съри ме увери, че кралят не би могъл да избяга от онази битка. Но Джеймс може да се е бил с обикновена броня. Много пълководци го правят — тя ни се усмихна. Забелязах, че зъбите й са още бели, а не гнили и черни като на придворните, които постоянно се тъпчеха със сладкиши и захаросани плодове. — Защо се интересувате от трупа? — попита тя. — Макар че ако сте умни, няма да ми отговорите.

Бенджамин се усмихна и двамата станахме. Поклонихме се и се канехме да си тръгнем, когато кралицата внезапно прошепна:

— Сеньор Даунби, сеньор Шалот — сега лицето й изглеждаше натъжено и аз долових проблясък от смуглата красота, която някога беше запленила Хенри. — Много внимавайте — предупреди ни тя. — И знайте, че съпругът ми, кралят, е тясно свързан с тази история.

Взехме присърце предупрежденията й. Захвърлих веригата в блатото и напуснахме Шийн, бързи като вятъра. Беше късен следобед, когато лодката ни върна на кея Сейнт Ботолф. С Бенджамин едва ли бяхме разменили и дума, дори когато лодката се плъзна покрай манастира „Сион“.