Читать «Убийствата на Бялата роза» онлайн - страница 87

Най-накрая стигнахме двореца Шийн. Лодката спря на кея и ние слязохме при голямата градинска порта. Дворецът се намираше далеч от реката, единственият път към него беше през полята и градините, които го пазеха от капризите на Темза. С Бенджамин бяхме скроили хитър план. Преди да тръгнем, бяхме обсъдили дали дворът и придворните паразити ще бъдат тук. Решихме, че няма. През есента Лъжливия Хал предпочиташе Уиндзор и ловните шатри в голямата гора наблизо. С радост открихме, че дворецът е пуст (или поне така си мислехме) като изключим иконома и прислугата, които стояха тук през цялата година, за да почистват стаите, да перат драпериите и да разтребват, след като дворът се премести. Бенджамин се държеше с целия авторитет, на който беше способен — показа пълномощията на Уолси и раздаваше заповеди с толкова рязък тон, че всички, които срещнехме, скоро се суетяха около нас, все едно самият кардинал беше пристигнал. Открихме иконома в малката му стая близо до килера и голямата зала — нервен върлинест мъж с мазна сива коса и заешка устна, която постоянно привличаше погледа ми.

— Мастър — изхленчи той, — с какво мога да ти помогна?

— Можеш ли да пазиш тайна? — остро попита Бенджамин.

Мъжът кимна с ококорени очи.

— Разбира се, мастър. Устата ми е запечатана — той затвори уста и това направи лицето му още по-уродливо.

— Няма да казваш на никого за идването ни тук. Искаме да видим тялото на покойния Джеймс IV Шотландски.

Устата на иконома увисна и в очите му проблесна страх. Той облиза устни.

— Това е забранено — прошепна.

— Тук съм по изрично нареждане на кардинала — отвърна Бенджамин. — Видя пълномощията ми. Да ида ли да кажа на чичо ми, че си ги пренебрегнал?

Съпротивата на иконома рухна; като се кланяше и мърмореше извинения, той ни изведе от главната сграда на двореца и се насочи през пустия настлан с плочи двор към малка кула в най-отдалечената стена. Двама пазачи, въоръжени с мечове и алебарди, стояха на пост. Отново последваха протести, но Бенджамин не отстъпи. Вратата беше отключена, изкачихме се по влажни, студени и плесенясали стълби и пристъпихме в овално помещение. Беше напълно голо — нямаше мебели, рогозки, нито драперии по стените. Капаците на прозорците бяха здраво затворени и залостени — подходящ мавзолей за самотния ковчег, който лежеше върху дървени магарета в средата на стаята.