Читать «Търговска къща (Част I)» онлайн - страница 429

— Какво да правим, сър?

— Незабавно пратете кола за мен.

Армстронг затвори телефона и разтърка очите си. Беше облечен в саронг, който стоеше добре на мускулестото му тяло.

— Неприятност ли? — Мери сподави една прозявка и се протегна. Тя беше точно на четиридесет, две години по-млада от него, с кестенява коса, стегната, лицето й имаше приятно изражение, въпреки че по него имаше бръчки.

Той й разказа, наблюдавайки я.

— О! — кръвта се дръпна от лицето й. — Колко ужасно! О, колко ужасно. Бедният Джон!

— Ще направя чая — каза Армстронг.

— Не, не. Аз ще го направя. — Тя стана от леглото. Тялото й беше стегнато. — Ще имаш ли време?

— Колкото за една чашка. Слушай дъжда… какво гадно време. — Армстронг замислено отиде до банята, избръсна се, облече се бързо, така както само полицай или лекар може да го направи. Две глътки от горещия сладък чай и точно преди препечената филийка звънецът на вратата звънна. — Ще ти се обадя по-късно. Какво ще кажеш за сос с къри довечера? Можем да отидем до „Син“.

— Добре — каза тя. — Добре, щом искаш.

Вратата се затвори зад него.

Мери Армстронг се втренчи във вратата. „Утре е нашата 15-годишнина — помисли си тя. — Чудя се дали ще се сети. Вероятно не. За четиринадесет пъти, осем е бил навън във връзка с някой случай, веднъж аз бях в болница, а останалите… в останали беше както трябва, струва ми се.“

Тя отиде до прозореца и дръпна завесите. Потоци дъжд се лееха, но беше прохладно и приятно. В апартамента имаше две спални. Мебелировката беше тяхна въпреки, че жилището принадлежеше на правителството и вървеше заедно със службата.

„Боже, каква служба!

Отвратителна за съпругата на един полицай. Прекарваш живота си в очакване той да се върне вкъщи, в очакване някой скапан селянин да го наръга с нож, или да го застреля или да го нарани, повечето нощи спиш сама или те събуждат в най-мръсните часове с още някакви отвратителни нещастия и той отново излиза. Преуморен и лошо платен. Или отиваш в полицейския клуб и седиш с другите съпруги докато мъжете ги пребиват, а ти си разправяш лъжи и пиеш твърде много розов джин. Поне да имаха деца.

Деца! О, Боже… Бих искала да имахме деца.

Но повечето от жените се оплакваха колко са уморени, колко са изтощителни децата, от дойките, училището, разходите… от всичко. Какво по дяволите означава този живот? Какво отвратително пропиляване. Какво съвършено противно…“

Телефонът иззвъня.

— Ало?

— Мери, Брайън Куок е. Съжалявам, че те будя, но дали Роб…

— О, здравей, скъпи. Не, за съжаление той излезе преди минута. Нещо във връзка с Бившите вълци.

— Да, току-що чух и затова се обаждам. До „Ша Тин“ ли отиде?

— Да. И ти ли отиваш?

— Не. Аз съм със Стареца.

— О, бедният. — Тя чу смеха му. Побъбриха малко, а след това той затвори.

Мери въздъхна и си наля още една чаша чай, добави мляко и захар и се замисли за Джон Чен. Едно време беше лудо влюбена в него. Бяха любовници повече от две години и той й беше първият мъж. Това стана в японския концентрационен лагер, в затвора „Стенли Призън“ в южната част на острова.