Читать «Търговска къща (Част I)» онлайн - страница 407

— Да. Аз… веднъж попаднах в пожар. Оттогава се страхувам до смърт от пожари.

Това се случи няколко години преди това, когато малката й къща в „Холивуд хилс“ в Лос Анжелос се оказа на пътя на един от внезапните големи летни пожари. Лъкатушещият каньон вече гореше отдолу, а тя беше затворена вътре. Отвори всички чешми и започна да полива с маркуч покрива. Пронизващата топлина на огъня я достигна. Ревящите пламъци унищожаваха дървета и къщи, приближаваха се, а нямаше път навън. Изпаднала в ужас тя остави маркучите. Котки и кучета от горните къщи бягаха покрай нея, а едно елзаско куче с див поглед се притаи до подветрената страна на къщата й. Топлината, димът и ужасът я заобикаляха и сякаш нямаше край, но тази игра на огъня спря на петдесет фута от нея. Без причина. Нагоре по нейната улица всички къщи бяха изгорели. По-голямата част от каньона.

— Добре съм, Линк — каза тя като се тресеше. — Аз… Струва ми се, че предпочитам да съм отвън, отколкото тука. По дяволите, хайде да се махнем. Би било чудесно да поплуваме.

— Аз не мога да плувам — промълви Орланда треперейки. Тя не успя да се овладее и скочи, за да се втурне към стълбите.

Бартлет я сграбчи.

— Всичко ще се оправи. За Бога, ти никога няма да успееш по този начин. Слушай нещастниците отвън, те наистина са в беда. Стой мирно. По стълбите е безсмислено.

Тя се отпусна в ръцете му, изплашена до смърт.

— Ще ти мине — каза Кейси съчувствено.

— Така е — добави Дънрос с очи вперени в огъня и в кълбящия се дим.

Марлоу вметна:

— Ние наистина сме много добре, нали тай-пан? Да. Огънят трябва да е от кухните. Те ще се справят с него. Фльор, котенце, няма да стане нужда да скачаме през борда.

— Няма причина за безпокойство — увери го Бартлет. — Има много сампани, които ще ни приберат.

— О, да, но тя също не може да плува.

Фльор постави дланта си върху ръката на съпруга си.

— Ти винаги казваше, че трябва да се науча да плувам, Питър.

Дънрос не слушаше. Беше обзет от страх и се опитваше да го овладее. Ноздрите му се изпълниха с миризмата на горящо месо, която той познаваше така добре, че едва се удържаше да не повърне. Върна се в горящия си „Спитфайър“ прострелян в небето от един „Месершмит 109“ над Ламанша. Скалите на Дувър бяха твърде далеч и той знаеше, че огънят ще го погълне, преди да успее да откъсне кабината и да се освободи. Ужасяващата миризма на опърлена плът, неговата собствена, го обгръщаше. Тогава чу внезапен бесен грохот, тъй като капакът се отпра, избухна пъклен огън и го обгради. Някакси се озова навън, падайки далеч от пламъците като нямаше представа дали е останало нещо от лицето му. Кожата на ръцете и краката му, ботушите и летателния костюм все още пушеха.

При отварянето на парашута се разтърси от конвулсивно желание да повърне, а след това тъмният силует на вражеския самолет с грохот се приближи към него откъм слънцето и той видя оръдията. По-нататък не си спомняше нищо повече, освен миризмата на горяща плът, която беше същата като сега.

— Вие как мислите, тай-пан?

— Какво?

— Да оставаме ли или да бягаме? — отново запита Марлоу.