Читать «Търговска къща (Част I)» онлайн - страница 379

О, Богове пазете ме, трескаво се молеше той, опитвайки се да събере кураж и да продължи. Къде са хората на Фор Фингър Уу, по дяволите?

„Ватерло роуд“ беше наблизо, оживена главна артерия. Той не обръщаше внимание на навалицата, само вървеше на север. Всички магазини бяха отворени, ресторантите шумни. По близката дига изсвири печално товарен влак, отивайки на север, писъкът се смеси с шума от клаксоните. Небето се бе заоблачило, въздухът — влажен.

Уморен, той извървя около половин миля, пресичайки странични улички и алеи. Спря се, за да изчака да мине един камион, след това мина през входа на, друга тясна алея, отмествайки се ту на една, ту на друга страна, защото минувачите го бутаха. Изведнъж двама младежи застанаха пред него, преграждайки му пътя. Единият изсъска:

— Tin koon chi fook!

И двамата бяха с нахлупени над очите кепета, тъмни очила, лицата им почти еднакви.

— Tin koon chi fook! — злобно повтори Смолпокс Кин. — Давай чантата!

— Ох! — Побелял от страх Филип Чен подаде чантата. Смолпокс Кин я грабна.

— Не се оглеждай и продължавай да вървиш на север!

— Добре, но моля и вие да си изпълните обещанието… — Филип Чен спря да говори. Двамата младежи бяха изчезнали. Те като че ли се стопиха. Шокиран, Филип насили краката си, опитвайки се да запомни малкото, което видя от лицата им. Някой го сграбчи грубо.

— Къде ти е шибаното куфарче?

— Какво? — ахна той, взирайки се в страшно изглеждащия главорез пред себе си. Беше Гудуедър Пуун.

— Куфарчето — къде е?

— Двама младежи… — Той безпомощно посочи назад. Мъжът изпсува, бързо се запромушва през тълпата и пронизително свирна. Само няколко души му обърнаха внимание. Още побойници започнаха да се събират, Гудуедър Пуун мерна напред двамата младежи с куфарчето, когато завиваха от добре осветената главна улица в пряката пред тях. Той се хвърли да ги настигне, последваха го и другите.

Смолпокс Кин и брат му спокойно се смесиха с тълпата. Те се усмихнаха един на друг, абсолютно сигурни вече, свалиха очилата и кепетата и ги напъхаха в джобовете си. Двамата много си приличаха — бяха почти като близнаци.

— Дю не ло мо! Този стар копелдак изглеждаше изплашен до смърт! — изкикоти се Смолпокс Кин. — Само с една крачка стигнахме небето!

— Да. И следващата седмица, когато го отвлечем ще си плати, като поп!

Те се изсмяха, спряха за малко пред една осветена сергия и надзърнаха в куфарчето. Когато видяха парите ахнаха.

— Айейа, наистина сме на небето с една крачка, братле. Жалко, че синът е мъртъв и погребан вече.

Смолпокс Кин вдигна рамене, завиха в по-малка уличка, след това в друга, сигурни в този почти тъмен лабиринт.

— Почитаемият татко е прав. Всяко зло за добро. Не беше твоя вината, че главата на това копеле се оказа мека! Изобщо не! Когато го изровим и го оставим на „Ша Тин роуд“ с бележка на гърдите… — Той спря за момент. Докато чакаха той случайно погледна назад. В другия край на уличката видя трима мъже да завиват и виждайки го, забързаха към него.