Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 332

Но аз не виждам…

— Липсата на разбиране — отвърна Келхус — не е същото като истинската липса. Ти значиш нещо, Серуей. Ти си нещо. Целият този свят е напоен със значение. Всичко, дори твоето страдание, има свещен смисъл. Дори твоето страдание има жизненоважна роля.

Тя докосна врата си с отпуснати пръсти. Лицето й се сгърчи. Аз знача нещо?

— Повече, отколкото можеш да си представиш — прошепна той.

И Серуей се свлече върху гърдите му, а той я задържа, докато тя крещеше без глас. После започна да изплаква болката си, да вие като дете, цялата разтреперана, с ръце, хванати в капан между телата им. Той я залюля нежно и потърка буза в темето й.

След време я избута внимателно и тя сведе лице от срам. Толкова слаба! Толкова жалка!

Той избърса с нежни пръсти сълзите от очите й и я гледа известно време. Серуей не се бе успокоила напълно, докато не видя сълзите, стичащи се по неговото лице. Той плаче за мен… за мен…

— Ти принадлежиш на него — каза Келхус накрая. — Ти си неговата награда.

— Не — изграчи тя предизвикателно. — Тялото ми е наградата му. Сърцето ми принадлежи на теб.

Как се бе случило това? Как се беше оказала разкъсана на две? Беше изтърпяла толкова много. Защо бе тази агония сега? Сега, когато обичаше някого? Но за момент се почувства почти цяла, докато говореше на тайния им език и помежду им се носеха нежни думи…

Аз знача нещо.

Сълзите му се забавиха в брадата, събраха се и покапаха върху отворената книга — зацапаха древното мастило.

— Книгата ти! — ахна тя, откривайки облекчение във вината си за повредата на предмет, важен за него. Наведе се от одеялото си, гола и бяла като слонова кост под светлината на свещта. Прокара пръсти по отворените страници. — Съсипана ли е?

— Мнозина други са плакали над този текст — отвърна меко Келхус.

Разстоянието между лицата им беше малко, влажно… внезапно напрегнато.

Тя стисна дясната му ръка и я насочи към съвършените си гърди.

— Келхус — прошепна треперливо. — Искам да влезеш… в мен.

И най-накрая той се предаде.

Стенейки под него, тя гледаше към тъмния ъгъл, където лежеше проклетият скилвенди, знаейки, че той вижда екстаза по лицето й… по лицата им.

И когато свърши, тя извика — с вик на омраза.

* * *

Наюр лежеше неподвижен, а дъхът му излизаше със съскане през стиснатите зъби. Съвършеното й лице, обърнато към него с изражение на агонизиращ екстаз, закриваше светлината, трепкаща по стените на палатката.

Серуей се изкикоти момичешки и Келхус измърмори няколко думи на онзи техен прокълнат език. Лен и вълна зашумоляха върху гладка кожа, а после някой изгаси свещта. Пълен мрак. Те вдигнаха покривалото на палатката и миризмата на свеж въздух нахлу във вътрешността.

— Джируши дан клепет са гесауба дана — каза Серуей, а гласът й бе тих заради откритото пространство и приглушен заради платното на палатката.

Шумоленето на въглени, когато някой хвърли дърво в огъня.

— Еджирушина? Бауса калуе — отвърна Келхус.

Серуей отново се засмя, но по дрезгав, странно зрял начин. Никога преди не я бе чувал да звучи така.