Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 334
Р. Скот Бакър
Възможно ли бе още тогава да е знаел за съревнованието между Прояс и императора? Или беше чиста случайност, че инритите се нуждаят от един скилвенди?
Малко вероятно. Ала как можеше Келхус да е знаел?
Наюр преглътна, вкуси Серуей.
Дали Моенгхус
Мисълта изсмука въздуха от дробовете му. Видя Зунурит — ослепен и прикован под петата на императора…
Все още говорейки онзи скапан език, Келхус продължаваше да си играе със Серуей. Наюр го разбираше, тъй като тя се смееше — звук като река, тичаща сред гладките камъни на думите на дуниайна.
В чернотата Наюр протегна меча си, притисна върха му през процепа на палатката, който после отдръпна на около една длан разстояние. Загледа ги задъхано.
Лицата им бяха оранжеви от светлината на огъня, гърбовете им — потънали в сянка. Двамата бяха седнали един до друг на оголения маслинов дънер, който използваха за пейка. Като влюбени. Наюр огледа отраженията им по лъскавото острие на меча си.
В името на Мъртвия бог, беше толкова красива. Толкова приличаше на…
Дуниайнът се обърна и го погледна с блестящи очи. Примигна.
Наюр усети как устните му се оголват несъзнателно, как в гърдите, гърлото и ушите му започва да бушува река.
Келхус погледна огъня. Беше чул. Някак.
Наюр остави покривалото да се спусне върху процепа и златната светлина се изгуби в чернота. Безлюдна чернота.
* * *
Акамиан нямаше да си спомни никога за какво е мислел или по какъв маршрут се е върнал обратно от Имперския център до лагера на Свещената война. Внезапно се озова седнал в прахта насред останките от тържеството им. Видя палатката си, малка и самотна, зацапана и захабена от много сезони, от много пътешествия, и потънала в сянката на павилиона на Зинемус. Свещената война се простираше отвъд нея — огромен платнен град, изпълнил хоризонта с хаос от покривала, въжета, знамена и сенници.
Видя Зинемус, сгушен до изгасналия огън и свил едрото си тяло, за да се предпази от студа. Предполагаше, че маршалът се е тревожил от заповедта на императора Акамиан да бъде извикан, и бе чакал цяла нощ до огъня — чакал бе
У дома.
При тази мисъл усети сълзи в очите си. Никога не бе имал дом — място, което да нарече „свое“. Нямаше убежище, нито заслон за човек като него. Само приятели, пръснати тук и там, които по някаква необяснима причина го обичаха и се безпокояха за него.
Остави Зинемус да спи — днешният ден щеше да е изморителен. Огромният лагер на Свещената война щеше да бъде разглобен, палатките да бъдат съборени и навити на стегнати рула около прътите си, а каруците за багаж да бъдат отрупани с инструменти и провизии. След това щеше да започне изморителният, но тържествуващ поход на юг, към земята на езичниците, към отчаяние и кръвопролитие — и може би дори смърт.
В мрака на палатката си той отново извади картата, без да обръща внимание на сълзите, покапали по листа. Взря се в
