Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 330

Тя се извърна към другата страна на палатката, дадена им от Прояс. Облечен в проста сива риза, Келхус седеше с кръстосани крака до една свещ, изгърбен над голяма книга — също дадена му от Прояс.

Защо му позволяваш да ме използва така? Аз принадлежа на теб!

Копнееше да извика тези думи, но не можеше. Усещаше очите на проклетия скилвенди върху гърба си и ако се обърнеше, беше сигурна, че ще ги види как блестят като вълчи под светлината на факлата.

Серуей се бе възстановила бързо през изминалите две седмици. Постоянното бучене в ушите й изчезна, а натъртванията избледняха до почти незабележимо жълто-зелено. Дълбокото поемане на въздух още й причиняваше болка и тя вървеше с леко куцукане, но това бяха повече неудобства, отколкото немощ.

И все още носеше неговото бебе… бебето на Келхус. Това беше важното.

Лекарят на Прояс — татуиран свещеник на Акегни, се удиви на този факт и й даде малка молитвена камбанка, с която да благодари на Бога.

— Да покажеш благодарност — каза той — за силата на утробата си.

Ала тя знаеше, че няма нужда от камбанки, за да бъде чута във Външността. Външността бе влязла в света и беше избрала нея, Серуей, за своя любовница.

Предния ден се чувстваше достатъчно добре, за да отнесе сама прането си до реката. Постави плетената кошница на главата си, както го правеше, докато все още бе собственост на баща си, и просто закуцука през лагера, докато не намери някой, когото да последва до предвиденото за пране място по брега. Навсякъде, откъдето минаваше, Мъжете на Бивника я гледаха безсрамно. Въпреки че бе свикнала с подобни погледи, откри, че е едновременно възбудена, ядосана и изплашена. Толкова много войнствени мъже! Някои дори си позволяваха да й подвикват, често на езици, които не разбираше, и винаги грубовато, с думи, които караха другарите им да се смеят…

— Мислиш си, че сега куцаш, мърло?

Когато си позволяваше да срещне очите им, тя си мислеше: Утробата ми е отредена другиму, на човек много по-могъщ и по-свят от вас! Повечето се смущаваха от свирепия й поглед, сякаш по някакъв начин можеха да усетят истината в мисълта й, но неколцина я гледаха яростно, докато не отместеше поглед, и страстта им явно се разпалваше, вместо да утихне от предизвикателството в очите й — като Наюр. Никой обаче не смееше да я пипне. Беше твърде красива, осъзна Серуей, за да не принадлежи на някой важен човек. Само ако знаеха!

Мащабите на лагера я бяха удивили от самото начало, но чак когато се присъедини към струпалите се край каменистите брегове на река Фаюс множества, осъзна колко огромна е Свещената война всъщност. Хиляди жени и роби задръстваха мъгливото пространство, за да перат, търкат и чистят, добавяйки към безкрайния шум звука на мокър плат, удрящ се в камък. Дебели съпруги навлизаха в кафявата вода, за да загребат малко в шепа и да се подмият под мишниците. Малки групи жени и мъже се смееха, говореха си или пееха простички песни. Голи деца тичаха сред хаоса около нея и викаха:

— Не, ти! Ти!

Аз принадлежа към всичко това, помисли си тогава.