Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 331

И сега, на следващия ден, те щяха да тръгнат към земите на фанимите. Серуей, дъщеря на васален нимбрикански вожд, щеше да е част от Свещената война срещу Киан!

За нея досега кианците бяха просто още едно от множеството мистериозни и заплашителни имена… не много различни от „скилвенди“. Като конкубинка бе чувала синовете на Гаунум да говорят за тях от време на време, с гласове, натежали от презрение, но също и донякъде с възхищение. Дискутираха неуспешните мисии, пратени до падиражаха в Ненсифон, дипломатически игри, тривиални успехи и тревожни неуспехи. Оплакваха се от неправомерната „политика спрямо езичниците“ на императора. И хората, и местата, които споменаваха, й се струваха странно нереални, все едно са просто жестоко и нелепо продължение на някоя детска приказка. Клюките с робите и другите конкубинки — това беше реално. Фактът, че старата Гриаса е била набита предния ден, задето е разляла лимоновия сос в скута на патридомоса. Онзи Епалтрос, красивият младоженец, се промъкнал в общата спалня, за да прави любов с Аалса, само за да бъде предаден от неназован наблюдател и да бъде убит.

Ала този свят го нямаше, унищожен завинаги от Пантерут и неговите мунуяти. Нереалните хора и места се бяха струпали на огромни множества в тесния кръг на живота й и сега тя вървеше редом с мъже, които разговаряха с принцове, императори… и дори богове. Скоро, много скоро, щеше да види величествените големци на Киан, подредени за битка, да гледа как развените от вятъра знамена на Бивника атакуват бойното поле. Почти успяваше да види Келхус насред данданията, величествен и непобедим, как поразява с меча си призрачния падиражах.

Келхус щеше да бъде жестокият герой на това ненаписано свето писание. Тя го знаеше. Знаеше го с необяснима сигурност.

Ала сега й се струваше толкова кротък, приведен под светлината на свещта над древния текст.

Сърцето й затуптя учестено и тя пролази до него. Уви плътно одеялото около раменете и гърдите си.

— Какво четеш? — попита го дрезгаво.

После започна да плаче, споменът за Наюр още беше плътен между краката й.

Твърде съм слаба! Твърде съм слаба, за да го изтърпя…

Нежното лице вдигна поглед от текста, някак студено под бледата светлина.

— Извинявай, че те прекъсвам — прошепна Серуей през сълзи, а лицето й бе изкривено от детско страдание, от покорност, ужасна и неразбираща.

Къде ще ида?

Ала Келхус каза:

— Недей да бягаш, Серуей.

Говореше на нимбрикански — езика на баща й. Това бе част от тъмното убежище, което бяха изградили помежду си — мястото, където гневните очи на омразния скилвенди не можеха да достигнат. Ала при звука на родния й език, хлиповете я разтърсиха още по-силно.

— Често — продължи той, докосвайки бузата й, за да избърше сълзите с косата й, — когато светът отново и отново ни отказва онова, което искаме, когато ни наказва така, както е наказал теб, Серуей, става трудно да разбереш значението на всичко това. Молбите ни остават без отговор. И когато си мислим, че не означаваме нищо, започваме да си мислим, че сме нищо.

Тя зарида тихо. Искаше да падне напред, да се свие на кълбо, толкова плътно, че да не остане нищо от нея…