Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 333

Още нещо, което кучката крие от мен…

Той заопипва в мрака; пръстите му намериха кожата на ножницата му. Беше едновременно хладна и топла, като човешка кожа, гола под нощния студ.

Полежа няколко мига, заслушан в приглушения звук на гласовете им през пукането на надигащите се пламъци. Сега виждаше и огъня — бледо оранжево петно през черното платнище. Тънка сянка мина пред него. Серуей.

Той вдигна меча и оръжието изсъска в ножницата. Мъждукащ оранжев проблясък.

Само по набедрената си препаска, Наюр се изтърколи от одеялото и прекоси чергите до входа на палатката. Дишаше тежко.

Картини от изминалия следобед се въртяха из мислите му: дуниайнът и бездънното му изучаване на инритските благородници.

Мисълта да води Мъже на Бивника в битка разбуди нещо в него — гордост, може би, — но Наюр нямаше илюзия каква е истинската му позиция. За тези хора, дори за Нерсей Прояс, той беше езичник. И колкото повече време минаваше, толкова по-силно щяха да възприемат всички тази истина. Ролята му нямаше да бъде на генерал. Може би съветник по въпросите за коварните тактики на кианците, но нищо повече.

Свещена война. Мисълта все още го караше да сумти. Сякаш имаше война, която да не е свещена.

Но знаеше, че въпросът не е какво ще представлява той, а какво ще бъде дуниайнът. Какъв ужас бе стоварил върху тези чуждоземни принцове?

В какво ще превърне Свещената война?

Щеше ли да я превърне в своя курва? Като Серуей?

Но нали точно такъв беше планът.

— Тридесет години — беше му казал Келхус скоро след пристигането им. — Моенгхус е живял сред тези хора тридесет години. Той ще има огромна сила — повече, отколкото който и да е от двама ни може да се надява да надмогне. Нуждая се от повече от магия, Наюр. Нуждая се от народ. От народ.

По някакъв начин те щяха да се възползват от обстоятелствата и да сложат юзди на Свещената война. За да я използват за унищожението на Анасуримбор Моенгхус. Как би могъл да се страхува за тези инрити, да съжалява за това, че им е навлякъл дуниайна, когато планът бе такъв?

Но такъв ли беше планът? Или това бе поредната дуниайнска лъжа, още един начин да го усмири, да го излъже и да го пороби?

Ами ако Келхус не беше убиец, пратен да покоси баща си, както твърдеше, а шпионин, пратен да изпълнява волята на този баща? Просто съвпадение ли бе фактът, че е тръгнал за Шимех точно в момента, в който Свещената война потегля на поход, за да го завладее?

Наюр не беше глупак. Ако Моенгхус бе кишаурим, той трябваше да се бои от Свещената война и да търси начини да я унищожи. Възможно ли бе затова да е призовал сина си? Неясният произход на Келхус му позволяваше да се инфилтрира в редиците на инритите, както вече бе сторил, а обучението и уменията му, или вещерството, или каквото там използваше, му позволяваше да покори армията, да я преобърне наопаки и може би дори да я насочи срещу създателя й. Срещу Майтанет.

Но ако Келхус служеше, вместо да преследва баща си, защо го беше оставил жив в планината? Той все още усещаше невъзможно силната желязна хватка около гърлото си, бездънната бездна под краката си.