Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 264
Р. Скот Бакър
Не и днес. Днес не можеше да се въвлече в това тресавище! Не и когато всичко бе на път да се промени… Може би.
Но очевидно Акамиан имаше собствен план.
— Знаеш ли — каза той, — мислих много за това, което ми каза онази нощ. Не съм правил почти нищо друго.
— И какво?
— Има вяра, която се разпознава като вяра, Прояс, и има вяра, която се бърка със знание. Първата прегръща несигурността, признава мистерията на Бога. Тя ражда състрадание и търпимост. Кой може да съди истински, когато не е напълно сигурен, че е прав? Но втората, Прояс, втората прегръща сигурността и приема мистерията на Бога само на думи. Тя ражда нетърпимост, омраза, насилие…
Прояс се намръщи. Защо не искаше да се откаже?
— И ражда, предполагам, ученици, които отхвърлят старите си учители, а, Акамиан?
Магьосникът кимна.
— И Свещени войни…
Нещо в този отговор разтревожи принца, заплаши да разбуди и бездруго безсънни страхове. Само годините му на обучение го спасиха да не остане без думи.
— Живей в мен — цитира той — и ще намериш убежище от несигурността. — Той изгледа гневно Акамиан. — Отдай се, както дете се отдава на баща си, и всички съмнения ще паднат.
Схоластикът го изгледа мрачно за момент. После кимна със суховатото отвращение на човек, който през цялото време е знаел по какъв блудкав начин ще бъде надвит. Дори Прояс го изпитваше: чувството, че цитирайки светото писание, бе прибягнал до един калпав номер. Но защо? Как можеше собственият глас на Късния пророк, Първата и Последната Дума, да звучи толкова… толкова…
Съжалението, което видя в очите на стария си учител, бе нетърпимо.
— Не смей да ме съдиш — изсъска през зъби той.
— Защо ме извика, Прояс? — попита изморено Акамиан. — Какво искаш?
Конрийският принц събра мислите си с дълбоко поемане на въздух. Въпреки усилията му, беше допуснал магьосникът да го разсее с калта на дребнави проблеми. Но стига.
Днес щеше да бъде денят. Трябваше да бъде.
— Снощи получих вест от племенника на Зин, Ирисас. Той е намерил интересен човек.
— Какъв?
— Скилвенди.
Това име гризеше детските сърца.
Акамиан го изгледа с присвити очи, но иначе не изглеждаше впечатлен.
— Ирисас напусна само преди седмица. Как би могъл да намери скилвенди толкова близо до Момемн?
— Изглежда този конкретен скилвенди е бил на път да се присъедини към Свещената война.
Схоластикът беше объркан. Прояс си спомни първия път, когато видя този поглед: като младеж, докато играеха бенджука сред храмовите брястове в градината на баща му. Как само бе ликувал тогава.
Този път изражението не се задържа.
— Някаква шашма? — попита Акамиан.
— Не зная какво да мисля, стари учителю, поради което те и призовах.
— Трябва да е лъжа — обяви магьосникът. — Скилвендите не се присъединяват към Свещените войни на инритите. За тях не сме нищо повече от… — Той се спря. — Но защо ще ме призоваваш
