Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 262

— Мили Седжен! — изсъска накрая, а дъхът му бе горещ в ухото й.

Тя свърши отново, но този път извика. Усети го как трепери, почувства издайническото последно навлизане, дълбоко, сякаш той се мъчеше да достигне самия й център.

— В името на Бога — прошепна мъжът.

Отдръпна се от нея и се отскубна от ръцете й. Погледът му сякаш минаваше право през Езменет.

— В името на Бога… — повтори той, този път с различен тон. — Какво направих?

Все още задъхана, тя вдигна ръка към бузата му, но той се запрепъва назад, докато се опитваше да приглади полата си. Езменет мерна ивица влажни петна и сянката на омекващия му фалос.

Мъжът не можеше да я гледа. Вместо това отмести поглед към яркия изход на алеята. Тръгна към него като вцепенен.

Облегната на стената, тя го проследи с поглед, докато той отново си възвърна хладнокръвието или поне безизразна негова имитация, под светлината на слънцето. После изчезна, а Езменет отпусна глава назад, дишайки тежко, докато приглаждаше роклята си с непохватни ръце. Преглътна. Усещаше го как тече по вътрешната страна на бедрото й, първо горещ, после студен, като сълза, спускаща се до брадичката.

После, като че за пръв път, почувства вонята на алеята. Видя блясъка на монетите на фона на изгнилата сляпа риба по земята.

Завъртя рамо върху тухлите и се обърна към яркия площад. Пусна монетите.

Стисна очи и видя черно семе, размазано по корема й.

А после побягна, вече наистина сама.

* * *

Езменет осъзна, че Ханза е плакала. Лявото й око изглеждаше така, като че ли всеки момент ще се затвори от подуването. Ертига вдигна поглед от огъня, за който се грижеше. По лицето й имаше червена резка — от търговеца на подправки, предположи тя, — но иначе изглеждаше добре. Ухили се като луничав чакал и вдигна невидимите си вежди, гледайки към павилиона.

Сарсел я чакаше вътре, седнал в здрача.

— Липсваше ми — каза той.

Въпреки странния му глас, Езменет се усмихна.

— И ти на мен.

— Къде беше?

— Разхождах се.

— Разхождала си се… — Той изсумтя, изпускайки въздух от ноздрите си. — Къде се разхождаше?

— В града. На пазара. Има ли значение за теб?

Той я изгледа със странно изражение. Изглеждаше така, все едно я… душеше.

Внезапно скочи, сграбчи китката й и я придърпа към себе си — толкова бързо, че Езменет ахна.

Загледан в нея, той се пресегна и сграбчи подгъва на роклята й, след което започна да я вдига. Тя го спря точно над коляното.

— Какво правиш, Сарсел?

— Липсваше ми. Както казах.

— Не. Не сега. Воня на…

— Да — каза рицарят и отблъсна ръцете й. — Сега.

Той повдигна ленения плат като сенник. После приклекна с коленете навън, като маймуна.

Езменет потрепери, но не знаеше дали от ужас или от гняв. Сарсел пусна дрехата й. Изправи се. Изгледа я безизразно. После се усмихна.

Нещо в него й напомни за коса, все едно усмивката му можеше да реже пшеница.

— Кой? — попита накрая.

— Кой какво.

Той я зашлеви. Не силно, но от това сякаш само я заболя повече.

— Кой?

Езменет не отговори и се обърна към спалнята си.

Той я сграбчи за лакътя, завъртя я свирепо към себе си и вдигна ръка за повторен удар…