Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 228

Страх.

Серуей стоеше насред утринния хлад, изтръпнала, изтощена по начини, които никога нямаше да разбере. Жестокият скилвенди и странният му спътник норсирай прибраха последните оплячкосани провизии и ги наредиха на гърбовете на оцелелите мунуятски коне. Тя гледаше как равнинецът отива до мястото, където бе наредил другите дванадесет пленени жени от домочадието на Гаунум. Те стискаха веригите си за утеха и се гушеха една в друга от ужас. Тя ги виждаше, знаеше кои са, но й се струваха неразпознаваеми.

Ето там, жената на Барастас, която я мразеше почти толкова, колкото и тази на Перистус. А там беше Исана, която помагаше в градините, докато патридомосът не прецени, че е достатъчно красива. Серуей ги познаваше до една. Но кои бяха те?

Чуваше ги как хлипат и се молят, не за милост — бяха прекосили планините и знаеха, че са извън обсега на милостта, — а за някаква нормалност. Кой нормален мъж унищожава нещо използваемо? Тази може да готви, онази да се съвкуплява, а за другата ще вземе хиляда роба откуп, само ако я остави жива…

Младата Исана, чието ляво око беше подуто и затворено от удара на някой мунуят, й викаше:

— Серуей, Серуей! Кажи му, че не изглеждам така! Кажи му, че съм красива! Серуей, моля те-е-е-е!

Тя извърна поглед. Престори се, че не чува.

Твърде много страх.

Не си спомняше кога бе спряла да усеща сълзите си. Сега, поради някаква причина, трябваше да ги вкуси, за да осъзнае, че плаче.

Глух за виковете им, воинът скилвенди закрачи сред тях, удряйки онези, които посягаха към него, и отключи двете извити куки на хитро направения клин, който скилвендите използваха, за да приковат пленниците си към земята. Отскубна първо единия, а после и другия клин от пръстта и ги пусна обратно с дрънчене. Жените викаха и трепереха около него. Когато извади ножа си, някои от тях започнаха да пищят.

Той сграбчи веригата на една от пищящите, Ора — пухкава домашна слугиня — и я издърпа към себе си. Писъците спряха. Но тогава, вместо да я убие, той започна да разхлабва мекото желязо на оковите й, както бе постъпил с тези на Серуей предната нощ.

Объркана, тя погледна към норсирая… как му беше името? Келхус? Той спря поглед на нея за един мрачен, но по някакъв начин окуражителен момент, а после отмести очи.

Ора беше свободна и просто седеше, разтърквайки китки, напълно объркана. Равнинецът започна да освобождава друга.

Внезапно Ора се затича нагоре по склона, абсурдна с тресящите се телеса и отчаянието си. Когато никой не я последва, тя спря и се обърна с изтерзано изражение. Коленичи и се огледа диво наоколо, а Серуей изведнъж се сети за котката на патридомоса, която винаги се боеше да се отдалечава твърде много от купата си, независимо как я тормозеха децата. Осем други се присъединиха към Ора в изплашеното й бдение, включително Исана и жената на Барастас. Само четири продължиха да тичат.

Нещо в тази ситуация й пречеше да си поеме дъх.

Равнинецът остави веригите и оковите да паднат на земята и отиде при Серуей и Келхус.

Норсираят го попита нещо неразбираемо. Воинът сви рамене и погледна към нея.