Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 227

— Инритите се събират, за да накажат фанимите — каза Наюр. — За да си върнат обратно изгубените свещени земи. — Отвращение оцветяваше гласа му. Сякаш някое място може да бъде свещено. — Да си върнат Шимех.

Шимех… Домът на баща ми.

Още една бразда. Още едно съчетание на цели. Усложненията на тази мисия разцъфнаха в ума му. Затова ли ме призова, татко? За свещена война?

Равнинецът се извърна, за да погледне жената от другата страна на огъня.

— Как се казва? — попита Келхус.

— Не попитах — отвърна Наюр и се пресегна за още конско месо.

* * *

С крайници, озарени от пламтящото огнище, Серуей стисна ножа, който мъжете бяха използвали, за да заколят коня. Тя тихо се надвеси над заспалия скилвенди. Мъжът дишаше равномерно. Вдигна ножа към луната с треперещи ръце. Поколеба се… спомняйки си хватката му, погледа му.

Тези побъркани очи бяха гледали през нея, сякаш е стъкло, прозрачна за глада му.

И този глас! Стържещи, стихийни думи: „Ако избягаш, ще те уловя, момиче. Неумолим като земята, аз ще те намеря… И ще те нараня, както никога не си била наранявана.“

Серуей стисна очи. Удряй-удряй-удряй-удряй!

Стоманата се гмурна…

И я спря груба ръка.

Втора ръка стисна устата й, за да потуши напиращия писък.

През сълзи видя силуета на втория, брадатия мъж. Норсираят. Главата бавно се заклати наляво-надясно.

Последва стягане и ножът се изплъзна от безчувствените й пръсти, но мъжът го хвана, преди да падне върху спътника му. Тя усети как я вдига и я полага от другата страна на димящото огнище.

На тази светлина Серуей успя да различи чертите му. Тъжни, дори нежни. Той поклати отново глава, а тъмните му очи бяха изпълнени със загриженост… дори ранимост. Той вдигна ръка до устните й, бавно, а после я сведе до гърдите си.

— Келхус — прошепна, а после кимна.

Тя събра ръце и го загледа, останала без думи.

— Серуей — отвърна накрая, също толкова тихо, колкото и той. Пламтящи сълзи покапаха по бузите й.

— Серуей — повтори той… нежно.

Протегна ръка, за да я докосне, но се поколеба и я върна в скута си. За момент опипа мрака зад гърба си и накрая вдигна вълнено одеяло, още топло от огъня.

Поразена, тя го взе, впримчена от бледото отражение на светлината в очите му. Той се извърна и се излегна на чергата си.

После, насред тихи и измъчени хлипове, Серуей заспа.

Страх.

Тиранизиращ дните й. Преследващ съня й. Страх, който караше мислите й да се разбягват, да отлитат от ужас на ужас, който караше червата й да се гърчат, а ръцете й неспирно да треперят. Лицето й бе постоянно отпуснато от страх, че някое потрепнало мускулче може да накара всичко да се срине.

Първо с мунуятите, а сега с този много по-тъмен, много по-заплашителен скилвенди, с крака като корени, впити в камък, с думи като тътен на гръмотевици, с очи, вещаещи ледено убийство. Незабавно подчинение, дори на онези негови желания, които той не изричаше. Болезнено възмездие, дори за нещата, които не бе извършила. Наказание за дишането й, за кръвта й, за красотата, за нищо.

Наказание заради наказанието.

Тя беше безпомощна. Абсолютно сама. Дори боговете я бяха изоставили.