Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 230

Нощем обаче тя принадлежеше на мрачния скилвенди.

Не можеше да осмисли връзката между тези двама мъже, въпреки че често размишляваше над нея, разбирайки, че по някакъв начин съдбата й се намира помежду им. Първоначално бе предположила, че Келхус е роб на равнинеца, ала това не бе така. В крайна сметка тя осъзна, че огромният воин мрази норсирая и дори се страхува от него. Държеше се като някой, който се опитва да се предпази от ритуално замърсяване.

В началото това проникновение я зарадва. Ти се страхуваш!, крещеше беззвучно в гърба на мъжа. С нищо не се различаваш от мен! С нищо не си повече от мен!

Ала после това почна да я тревожи… силно. Някой, от когото се страхува един скилвенди? Що за човек всяваше страх у скилвендите?

Накрая тя се престраши и го попита.

— Защото съм дошъл — отвърна Келхус — да извърша ужасно деяние.

Тя му повярва. Как можеше да не вярва на такъв човек? Ала имаше други, по-болезнени въпроси. Въпроси, които не смееше да изрече, макар и да го питаше с очите си всяка нощ.

Защо не ме вземеш? Защо не ме направиш своя награда? Той се бои от теб!

Ала знаеше отговора. Тя беше Серуей. Едно нищо.

Фактът на нищожността й беше трудно научен урок. Детството й беше щастливо — толкова щастливо, че сега плачеше винаги, щом се сетеше за него. Береше диви цветя из прериите на Кепалор. Скачаше като видра в реката с братята си. Играеше си около среднощни огньове. Баща й им угаждаше, макар и да не беше мил; майка й я къпеше в обожание.

— Серчаа, сладка Серчаа — казваше тя, — ти си моето красиво заклинание, моята защита срещу разбито сърце.

Тогава Серуей се мислеше за нещо. Беше обичана. Беше ценена повече от братята си. Беше щастлива по неизразимия начин на деца, които не са страдали истински, за да оценят радостта.

Разбира се, беше слушала много истории за страдание, ала трудностите, за които се разказваше в тях, винаги облагородяваха, бяха облечени в поуки и съдържаха уроци, които вече знаеше. Освен това, дори съдбата да я предадеше, а тя бе сигурна, че това няма да стане, Серуей щеше да остане твърда и героична, маяк на сила за по-слабите души около нея.

После баща й я продаде на патридомоса на дома Гаунум.

През първата й нощ като чужда собственост беше избита голяма част от глупостта й. Тя доста бързо научи, че няма нищо — нито унижение, нито жестокост или извращение — което не би извършила, за да усмири мъжете и тежките им пестници. Като конкубинка на Гаунумите, Серуей живееше в постоянно напрежение, прикована между омразата на жените им и капризните апетити на мъжете. Тя беше нищо, всички й го повтаряха. Нищо. Просто поредната безполезна норсирайска слива. Тя почти им вярваше.