Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 226

Напомня му на някого. Някоя от жените му…

Аниси, единствената, която смее да обича.

Келхус гледаше, докато воинът скилвенди я обладаваше отново. С нейните стонове и приглушени викове изглеждаше все едно земята под тях се движи бавно, сякаш звездите бяха спрели пътя си и вместо тях светът бе започнал да се върти. Имаше нещо… нещо тук, което той усещаше. Нещо разгневено.

От коя тъмнина бе дошло?

Нещо става с мен, татко.

След това Наюр я вдигна на колене пред себе си. Пое прелестното й лице в дланта си и го обърна към светлината на огъня. Прокара дебели пръсти през златната й коса. Замърмори й на някакъв неразбираем език. Келхус гледаше как подутите очи се вдигат към злокобния скилвенди, ужасени от осъзнаването на чутото. Той изръмжа нещо друго и тя потрепери под ръката, която я държеше.

— Куфа… Куфа — изстена девойката. После отново заплака.

Още сурови въпроси, на които тя отговаряше с плашливостта на пребития, вдигайки поглед към жестокото лице и свеждайки го отново. Келхус виждаше през изражението й право в душата й.

Тя бе страдала много, осъзна той, толкова много, че отдавна се бе научила да крие омразата и решителността си под окаяния страх. Очите й за миг срещнаха неговите, а после отскочиха към мрака над него. Иска да е сигурна, че сме само двамата.

Наюр стисна главата й между двете си белязани ръце. Още неразбираеми думи на гърлен език, натежали от заплаха. Пусна я и тя кимна. Сините й очи блестяха със светлината на огъня. Наюр извади малък нож от панталона си и започна да разтваря мекото желязо на оковите й. След няколко мига веригите издрънчаха на земята. Тя разтърка разранените си китки и отново хвърли поглед на Келхус.

Има ли смелостта?

Равнинецът я остави и се върна на мястото си пред огъня — до Келхус. Беше спрял да стои срещу него преди известно време: за да му попречи, както дуниайнът добре разбираше, да чете лицето му.

— Освободи я, така ли? — попита Келхус, макар да знаеше, че не е така.

— Не. Сега тя носи други вериги. — След момент добави: — Жените са лесни за пречупване.

Той не го вярва наистина.

— На какъв език говореше? — Искрен въпрос.

— Шеик. Езикът на империята. Била е нансурска конкубинка преди мунуятите да я пленят.

— Какво я пита?

Равнинецът го изгледа остро. Келхус видя малката драма на изражението му — вихър от значения. Припомнена омраза, но и припомнена предходна решителност. Наюр вече бе решил как да се справи с тази ситуация.

— Попитах я за Нансуриума — отвърна той накрая. — Има голямо раздвижване в империята… в целите Три морета. Нов шриах владее Хилядата храма. Ще има Свещена война.

Тя не му каза това; само го е потвърдила. Той е знаел отпреди.

— Свещена война… И срещу кого ще се води?

Равнинецът се опита да го измери, да проучи въпросителната маска, която носеше вместо лице. Келхус се тревожеше все повече и повече от проницателността на неизказаните предположения на този скилвенди. Мъжът дори знаеше, че възнамерява да го убие…

Тогава в изражението на Наюр се случи нещо странно. Някакво осъзнаване, последвано от свръхестествен ужас, чийто източник убягна на Келхус.