Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 229

— Други ще ги намерят и използват — каза той спокойно.

Очевидно говореше на нея, очевидно, защото онзи, наречен Келхус, не разбираше шеик. После едрият скилвенди скочи на коня си и огледа осемте останали жени.

— Последвайте ни — извика с равнодушен глас, — и ще извадя очите ви със стрели.

Тогава те отново започнаха да вият като побъркани, молейки го да не си отива. Жената на Барастас дори замоли за оковите си. Ала той изглежда не ги чуваше. Накара Серуей да се качи на кон.

И тя беше щастлива. Щастлива! А другите й завиждаха.

— Тук, Серуей! — чу да крещи жената на Барастас. — Върни се тук, мръсна еблива краво! Аз те притежавам! Притежавам те! Шибана слива! Върни се незабавно!

Всяка дума едновременно удряше Серуей като юмрук и преминаваше право през нея, без да я докосне. Тя чу как жената на Барастас тръгва след върволицата коне, а ръцете й се размахваха в лудешки кръгове. Тогава огромният скилвенди дръпна рязко юздите на жребеца си, обърна го и извади лъка от калъфа му. Сложи стрела и я пусна с едно елегантно движение.

Тя уцели благородничката в устата, разби зъбите й и се заби във влажните дълбини на гърлото й. Жената падна напред като кукла и се загърчи сред тревата и цветенцата. Равнинецът изсумтя одобрително, а после продължи да ги води навътре в планината.

Серуей вкуси сълзи.

Нищо от това не се случва, помисли тя. Никой не страдаше толкова. Не и наистина.

Боеше се, че може да повърне от страх.

Хетанта надвисна над тях. Те се заизкачваха по стръмни гранитни склонове, проправяха си път през тесни долини, под масиви от седиментна скала, набраздена от странни фосили. През повечето време пътеката следваше малка рекичка, по чиито брегове растяха храсталаци и борове-джуджета. Изкачваха се все по-нагоре във все по-студения въздух, докато накрая дори мъхът не остана зад тях. Вече намираха трудно дори гориво за огъня. Нощите станаха жестоко студени. На два пъти се събудиха покрити със сняг.

През деня равнинецът се движеше пред тях с понито си, сам, и говореше рядко. Келхус следваше Серуей. Тя започна да му говори, подтиквана от нещо в държанието му. Самото му присъствие излъчваше интимност, доверие. Очите му я обгръщаха и погледът му сякаш поправяше начупената земя под краката й. Тя му разказа за живота си като конкубинка на нансурите, за баща си, нимбриканец, който я продал на дома Гаунум, когато станала на четиринадесет. Тя описа ревността на гаунумските жени, как я излъгали, че първото й дете било мъртвородено, а всъщност Гриаса, стара шигекска робиня, ги бе гледала как го душат в кухнята.

— Сини бебета — бе прошепнала старицата в ухото й с пречупен от гнева глас, твърде изтощен, за да може да говори. — Само това ще можеш да износиш, дете.

Това, обясни Серуей на Келхус, се превърна в мрачна шега, споделяна от всички членове на домочадието, особено сред онези конкубинки или робини, имащи късмета да бъдат посещавани от господарите си. Ние им износваме сини бебета… Сини като жреците на Джукан.

В началото му говореше по начина, по който бе говорила на бащините си коне като дете — лишени от смисъл думи на човек, когото чуват, но не разбират. Скоро обаче откри, че той всъщност я разбира. След три дни започна да й задава въпроси на шеик — труден език, който бе овладяла едва след години пленничество в Нансур. Въпросите по някакъв начин я възбуждаха, изпълваха я с копнеж да им отговори подобаващо. А гласът му! Дълбок, тъмен като вино, като морето. И начинът, по който изричаше името й. Сякаш се скъпеше за звука му. Серуей — като заклинание. Само за няколко дни предпазливата й привързаност се превърна в благоговение.