Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 225

Що за човек…

Анасуримбор Келхус остана неподвижен над трупа, сякаш за да го запомни. После се обърна към Наюр. Под брулената му от вятъра коса се виждаха вадички кръв, които браздяха лицето му, така че за момент по него се различаваше подобие на изражение. Отвъд него тъмните склонове на Хетанта се издигаха към небесата.

Наюр тръгна през бойното поле, доубивайки ранените.

Накрая стигна до Пантерут, който лазеше към билото. Той изрита отчаяно стиснатия меч на мъжа и той отлетя със звънтене сред тревата. После заби своето собствено оръжие в пръстта. Изплю се в разбитото лице и загледа мътните, окървавени очи.

— Виждаш ли, мунуяте? — извика той. — Виждаш ли колко лесно се погубва Народът на Войната? Шпиони! — Наюр се изплю. — Женско извинение!

После той го зашлеви и мъжът падна в тревата. Изрита го отново и отново, а ударите извираха от тъмната ярост, която проглушаваше сърцето му. Би го, докато онзи не започна да крещи и да плаче.

— Какво? Ревеш? — изкрещя Наюр. — Ти, който ме наричаш предател на земята! — Той стисна с могъща пестница мунуята за гърлото. — Дави се! — извика. — Дави се!

Пантерут започна да се дави и да се гърчи. Самата земя ехтеше с гнева на Наюр. Самото небе трепереше.

Той пусна разбитото тяло.

Срамна смърт. Подходяща смърт. Пантерут урс Муткиус нямаше да се върне при земята.

* * *

Келхус гледаше от разстояние, докато Наюр прибираше меча си. Равнинецът тръгна към него, подбирайки пътя си сред телата със странно внимание. Очите му бяха диви и ярки под надвисналото небе.

Той е побъркан.

— Има и други — каза Келхус. — Приковани една за друга по пътя надолу. Жени.

— Нашата награда — каза Наюр, избягвайки изучаващия поглед на монаха.

Той подмина Келхус и тръгна към мястото, откъдето се чуваше плачът.

* * *

Застанала с окованите си китки пред нея, Серуей изпищя, когато фигурата се приближи към тях.

— Моля ви!

Другите се развикаха, когато видяха, че човекът, който се приближава към тях, е скилвенди, различен скилвенди — по-брутален, от чиито насълзени очи се процежда мрак. Те се сгушиха зад Серуей, толкова по-назад, колкото веригите им позволяваха.

— Моля ви-и-и! — извика отново Серуей, когато огромната извисяваща се фигура се приближи, напоена в кръвта на сънародниците си. — Трябва да ни спасите!

Ала после видя безмилостните очи на мъжа.

Той я зашлеви и тя падна на земята.

* * *

— Какво ще правиш с нея? — попита Келхус, загледан в жената, която се бе сгушила от другата страна на огъня.

— Ще я запазя — каза Наюр, откъсвайки още едно парче конско месо от реброто, което държеше в ръце. — Свършихме кървава работа — продължи той, дъвчейки. — Сега тя е моя награда.

Има и още. Той се бои… Бои се да пътува сам с мен.

Внезапно равнинецът стана, хвърли блестящото ребро в огъня, а после коленичи до жената.

— Такава красавица — каза той почти разсеяно.

Жената се отдръпна от протегнатата му ръка. Веригите й издрънчаха. Наюр я хвана и оцапа бузата й с мазнина.